Читать «Без място» онлайн - страница 3

След малко селяните станаха и си излязоха. Тогава кръчмарят погледна към Лазарова: Цанка беше отворила букварчето си на коленете му и доверчиво и радостно сричаше нещо, показвайки с малкото си розово пръстче. Кръчмарят се усмихна, умилен от това другарство, завързано така бързо и непринудено. Още по-рано тоя момък с кротки, хубави очи му обърна вниманието и му се хареса. Тая сцена го трогна. Той се приближи.

— Чете ли?… Учителка ще става…

— Чете, много хубаво чете. — Лазаров нежно помилва момиченцето. — Тя ще стане учителка, непременно ще стане.

Зарадвана, Цанка си прибра книжките, забрави за парата, която толкова искаше, и излезе. Но веднага тя се повърна, подаде си само русата, хубава главичка и каза на Лазарова:

— Аз пак ще дойда. Ще чакаш ли?

Да, той ще чака и те ще четат пак. И двамата усмихнати, изпратиха с очи малката ученичка.

— А ваша милост отде сте? — попита кръчмарят.

Лазаров отдавна искаше да заговори, да каже де и защо отива.

— Аз?… Аз съм учител. Отива м за с. Ф… Ще бъда учител там.

— Във Ф… Ей го де е. Но там нали има учител?

— Да, но сега мястото е свободно.

— Е, ще бъдем съседи тогава. Много хубаво, много хубаво…

И кръчмарят, който вече искрено обикна младия учител, весело каза:

— Ще черпиш тогава… Не, аз ще черпя, после вие, когато напечелите…

Пиха отново чай и Лазаров излезе. Кръчмарят го съпроводи и му показваше пътя, предупреждавайки го да се не заблуди. Лазаров благодари и тръгна, но веднага, трогнат от добрината на тоя човек, който така искрено му съчувстваше и желаеше да сполучи, повърна се, стисна му ръката и се запъти по шосето.

Селото Ф… беше скрито зад един хълм и Лазаров неочаквано и изведнъж се озова над него, слезе бързо надолу и тръгна из тесните, криви улици. И безмълвната тишина, която обгръщаше това малко село, ниските стрехи, сякаш вгънати от тежкия сняг, синкавият дим, който се издигаше над покривите, като неподвижни, прави стълбове — всичко това му се стори така познато и близко, сякаш е бил живял отдавна тука. Ето кръчмата. В свободното си време той ще иде тук и ще приказва с добрите, стари селяни. Те са така любезно кротки и често така хубаво разказват стари едновремешни работи…

Показаха му общината. Лазаров влезе. В ниската, тясна стая имаше няколко души. Един гологлав, пълен селянин стоеше на едната маса — навярно кметът. Лазаров поздрави и не каза нищо. Но какво обича? Някаква справка може би. Лазаров се обърна към кмета:

— Аз съм учител. Във вашето село имало вакантно място. Вашият учител се поминал… Та, ако може, аз желая…

Всички го гледаха зачудени. После те се спогледаха и Лазаров забеляза как всички след учудването и изненадата са готови да се разсмеят неудържимо и буйно.

— Ама как казахте — попита кметът. — Тука във Ф…?

— Да, така ми казаха в инспекцията. Сам инспекторът…

Кметът не можа повече да се удържи и се разсмя. Разсмяха се и другите.

— Че той си е жив, нашият учител — почна пак кметът, — той ли ще умре — здрав като пън…