Читать «Банско» онлайн - страница 2
Константин Константинов
От Предела до Беласица и от Юндола до Осоговските планини той изпълва със себе си въздуха, живота и времето на тоя кът от земята ни. Той е подчинил всичко — всяка сграда, всяка билка, всяка песен, — тоя побратим на Балкана, хайдушкият Пирин. Че в преходността на земните дни той едничък остава безсмъртен и горд, жив символ на спомена и вярата в племето, неуязвим като вечността.
… Тънък ветрец се плъзва под стрехите. Уличките, наполовина в сянка, криволят нагоре, чисти и прибрани: градчето винаги сякаш току-що е пометено. Тъмни двукатни домове се гледат едни други, пазейки ревниво славата на най-чистата българска архитектура. Грамадни двойни, вдълбани порти с резба и дървени мандала; на горния кат — пещи, издути и издадени над улицата; обширни зелени дворове, обилно напоявани извътре; и комините, тия художествено изработени, причудливи комини, които никога не се повтарят! Всичко това се е творило тук — упорито, спонтанно и вдъхновено. Че кротките чернодрешковци, които ни се усмихват и поздравяват като стари познати, това са знаменитите майстори банчени — строители, резбари, самоуки изобретатели. Ето високата каменна звънарня с часовника, който и днес върви правилно, изработен от тукашен майстор; ето малките чукчета и дръжки по портите — истински художествени бибелота; ето пъстрата везба по накъдрените сукмани и върху престилките на банченки!…
Вечерта се спуска нежносиня и хладна. Далеч на северозапад потъмнява грамадата на Рила: вдясно веригата на Родопите се топи, куршумена и смътна, във вечерния здрач. Хе там, в дъното, е Демиркапия — потайната вратичка към някогашната робска земя… Колко беззаветни мъже, запътени към смъртта, са видели голите скали и навъсени чукари!… „Аз подвих под себе си небето, затворих очи и полетях надолу в робската земя…“ — спомням си думите на Яворова за първото му влизане в Македония. А после тук, в тая пазва на Пирина, те си даваха среща като в малка столица и пристигаха от всички краища на поробената земя — от Одринско, от Вардара, от Серско и от Солунско…
Вън, в полето, нощта е паднала вече. Напред белее само шосето за Неврокоп и в тъмнината скърцат кервани кираджийски коля. Наблизо в градината на „Казиното“ гръмва в хор бодрият припев на една от най-хубавите български песни:
И за дълги години тая нощ в Банско ще остане в паметта ни. Под черното небе, поръсено със сребърен прах, блестяха като едри елмази електрическите лампи из улиците: градчето беснува в някакъв беззвучен пароксизъм от излишък на светлина.
Заранта едно равно и мелодично жужене се носи наоколо, сякаш само пространството трепти в тих звънтеж: пчелите са изпълнили в тая бистра априлска сутрин цъфналото гробище на Банско. Снишена до̀земи и потънала в избуяли бурени и цветя, столетната църквица дреме под сребърен слънчев дъжд. Дреме вътре опрашен и запуснат великолепният, единственият по рода си цял от дървена резба олтар — стилизувани птици, цветя и чудовища, замрели в причудливите спазми на едно буйно и примитивно въображение. И в усойния полузрак на каменната сграда, полупогребана от времето, само тънко изписаните очи на иконите гледат укорно и скръбно.
