Ромео пак поведе Жулиетапо старите си вкаменени дири.В градините с премръзнали дърветаили потайно в тесните квъртири…И в сенките на техните пердетасъс устни, и от пламъци по-сини,Ромео пак целува Жулиетакато преди, преди, предигодини!
2
В поледицата звънко потреператополата… И всичко занемява!— О, примавера! Белла, примавера —виелицата ли сега запява?Една прегръдка къса на перона!Едно последно — „О, мисли за мене“!И става цялата земя Верона,потънала в невиждано цъфтене!
3
Ах, колко дълго, дълго сме живелина сцената в различните спектакли!Кога луминесцентните кристализаместиха маслинените факли?И ти — красива в техните сияния —дойде при мене като от безкрая…За щастие ли, или за страдания —не зная!
4
Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,защото става нещо страшно с мене.В една следкарница със много хорада седнеме, притиснали колене.И с треперящи лакти върху кръгана масата — с димящите кафета —ще ти разкажа как Една излъгасърцето ми, че билаЖулиета!
5
Приличахте си в устните — наверноне си била целувана тогава.В косите и канеленото чернои досега не мога да забравя!Два подписа благословиха брака!Два поклона във бялата й къща…И тя получи право да ме чака,да ме изпраща и да ме прегръща!
6
В саксиите цикламите цъфтяхаи в сянката на праните пижамиотдавна прецъфтяха — пожълтяхачервените и белите циклами!Пристигаха добрите философи —съседите — и спореха тепървадали да бъде пържена с картофи,или с домати прясната пъстърва!
7
С пъстървата поднасяха салати виното си пиеха спокойно.Потупвани доволно по бедратасъпругите запяваха нестройно…Хазяина със старата цигулкаподхващаше напевите горещии на дивана плюшената люлкалюлееше пияните ми плещи!
8
Разсъмваше ли се — звънтяха стъпки,звънтяха думи и звънтяха менци…Събуждаха ме трескавите тръпкина чакащите корабокрушенци…Главата — пуста, раменете — болнии вместо хора — чакани с години —непоносими и самодоволни —пингвини!
9
Сияеше във блашно, постно, млечнона кухнята им къщата могъща…Във събота срещу неделя — вечнос бутилката добра, една и съща,пристигаха добрите философи —съседите — и спореха тепървадали да бъде пържена с картофи,или с домати прясната пъстърва!
10
Закуска — и отново осем часавъв сградата с тапети много стари.Разтваряше добрата „Дом-украса“вратата си за моите другари…По-младите стояха до вратата,по-старите — до печката огромна…До края ще ги помня — именатаединствено не мога да си спомня!
11
С колегата си бяхме нещо сложнопо принципи, по възгледи, по чувство!Художници в отдела за приложноили подобно някакво изкуство…Той бягаше картони да купува,а после ги нарязвахме на ленти.И текста леви, леви марширував шпалира от червени орнаменти!
12
Боите ни се радваха — и ниесе радвахме по детски на боите!Ликуваше безличната хартия,приела на героите чертите.Рисувахме в очите им възторга —медалите по бялата им пазва…И казваше накрая профгрупорга:„Добре е! Като че ще заприказва“…
13
Поруменели, ний брояхме текстаи часовете по портрета — после,разбойници в морето на кодекса,го пращахме при касиера, послеоставахме отново в тишината,живото си отиваше с портрета…Тогава се разтваряше врататаи идваше жена ми —Жулиета!
14
Отивахме в градината, къдетозамайваше разцъфналата лайка.И бавно посиняваше в небетона облаците бялата мозайка.Висяха ваксаджийските сандъципо циганските детско-слаби плещи,а трите продавачки на фъстъцизапалваха големите си свещии простата, циментова Дианаоглеждаше безплодното си тялов зелената повърхност на фонтанакато във флорентинско огледало……Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!А някъде зад всичките небетабезшумно се събличаше лунатасъс тънките ръце на Жулиета!
15
И падахме в леглото уморени.Заспиваше тя може би щастливана бялата възглавница до менекато момиче тиха и красива…Усмихваше се бледа, просто бяла,а аз я гледах тъжен и учуден —защото може, както е заспала,да не поиска тя да се събуди!
16
И тя не се събуждаше — мълчешезаключена… от сънища пияна!И тихо беше!Тихо!Тихо беше!А времето струеше от тавана…Отекваха край мене часоветебезцветни, монотонни, упорити —роднините й в старите портретиприличаха на черни сталактити!
17
В прозорците, по-глухи от гоблени,душата ми се взираше… Тогаваразбрах аз, че някъде — не в мене —живота ми като вода минава…Че някъде живота тържествува,ликува и прощаваи наказва,но в моето сърце не съществуваи моето лице не забелязва!
18
Къде е той?… Мълчеше Жулиета!Мълчаха сталактитите! — Къде е?Не искам да живея без моретаи без герои — исктам да живея!Не ми е нужна мъдрата ви грижа!Насреща ми не тръгвайте, защотоаз — Дон Кихот — сега ще ви пронижавъв веселото име на живота!
19
Къде е той? И как да го позная?Да го докосна и да го открия?Аз искам да живея — да мечтая!Да съм герой!Най-верния!Добрия!Навсякъде да съм — във всяко време,във всяко нещо и във всички хора!За да не бъде любовта ми бреме,да се усмихвам — вярно да говоря!
20
Но спеше тя — мълчеше Жулиета!Портретите мълчаха — и без думиаз се загледах дълго във лицето —в ръцете й разпънати върху ми…Сърцето ми почувства, че те няма,и се заблъска в тъмната си клетка…
21
Разбира се — небето не изчезна!Не експлодира земната обвивка!Луната от върха си ме погледнасъс свойта ренесансова усмивка!Дърветата отново разцъфтяха…И пак в нощта сърцето ми завика…Гледачките на карти те видяхаи казаха ми, че си дама пика!
22
Ах, колко дълго, дълго сме живелина сцената в различните спектакли!Кога луминесцентните кристализаместиха маслинените факли?И ти — красива в техните сияния —дойде при мене като от безкрая —за щастие ли, или за страдания— не зная!
23
Да тръгнеме по светлите пътекина деветстотин шестдесет и трета…Аз съм Ромео от рода Монтеки!Наистина ли ти си Жулиета?И тебе ли те лъгаха?Прости мии не плачи! Да тръгнеме веднага!Повтаряй ми — крещи ми свойто имеи ми подай забравената шпага!
24
Крещи ми свойто име — не забравяй,че ти си Жулиета! Излъжи ме,че птицата в градината е славей…Ромеевите жестове върни мии словото Ромеево… Не спирай!Не падай ти на сцената огромна!Ти милосърдно текста ми суфлирай!Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!
25
Ти текста ми суфлирай! Аз с такаваневероятна сила ще играя,че в своята игра ще те забравяи ще забравя автора — накраяще се усмихна аз в нощта сурова,ще се изправя върху тротоара…По дяволите твоята отрова,аптекарю!
26
О, колко нощи с тяло уморенои въпреки умората си — нежна —ти хвърляше палтото си зеленокато поляна по земята снежна…Или в дъжда по стълбите гранитни,с бетонени и дървени извивки,посрещната от много любопитнии много унизяващи усмивки…Ти падаше от въздуха по-бяла,по-тежка от разпятия върху ми!А после се усмихваше — видялауплахата в очите ми безумни…Подаваше ми на косите гъстичервеното и черното горене —люлееше ме с трескавите пръстина любовта си, пазена от мене!
27
Понякога — печална, хладна, гола —ти плачеше — до мене ти мълчеше!Тежеше ти жестоката ми роляи страшното ти име ми тежеше…Аз падах върху нервните ти тръпкии исках може би да те запазя,но ти крещеше в моите прегръдкиот болка и обида, и омраза!
28
Къде си ти? До мене ли? Върви си?Не си отивай, моля те, прости ми!Обичай ме до края — усмихни сеи в своята усмивка приюти ме…Не сме самотни ний! Недей повтаря,че няма по-самотни във всемира —Меркуцио не свири на китара,но ни отстъпва своята квартира!
29
Ний влизаме по-тихи от луната.На пръсти в коридорите вървимеи тежката вода на тишинатае пълна със вкуса на твойто имеи мойто име… Ний сме много бледи!И много тихи — малка е Верона!Известно е на близки и съседи,че нашата любов е „незаконна“!
30
Смутени са фасадите червенина гражданските правови кодекси!Кварталните светци са възмутенидо дъното на своите комплекси!Ний бягаме… И някаква градинани скрива под високата си арка…със блясъка на свойта перушинаи козина — ни среща зоопарка!
31
Бизона се бунтува — и рогитеса впримчени в изстреляната прашка.Пауна ни поглежда със очите —хилядата — на своята опашка…Лъва не се надява за победа —смирена е походката му тежка.Маймуната ни гледа, гледа, гледа —усмивката й е почти човешка!
32
И ме обзема ненадейно чувство!Сега си с мене ти — и аз живея!Ще издържим ли страшното изкуствода сме човеци… Аз да съм Ромео!Ти — Жулиета… Малката маймунани гледа, гледа, гледа и се скрива!…Благодаря ти — дай да те целуна —понякога си толкова красива!
33
И толкова си в мене — че се плашаи искам да изчезна! Да се скрия!Но ти си цяла в стъклената чашана мойте часове… И аз те пия!Във въздуха си, в градските дървета!В тромпета на казиното —по-стройнаот бронзовите звуци на тромпета —ти цяла си в нощта ми неспокойна!
34
И се разсъмва… Тръгваме пияниот въздуха на някоя алея…с походките на древни християнипред римската тълпа на Колизея!И въпреки това — недей повтаря,че няма по-самотни във всемира…Меркуцио не свири на китара,но ни отстъпва своята квартира!
35
О, дворове по-шумни от слугини!И улици — събрани на площада!Комини… И комини… И комини…Ограда… И ограда… И ограда…Театъра е до съда — съвета,пожарната, часовника, файтона…И блясъка на голите дърветапо голите площади на Верона!
36
Понякога страхът ни застъклява!Тогава най-невзрачната завесаезика си внезапно раздвоява:Къде са? Не видяхте ли къде са?Завесата се блъска във небето,дърветата и хората — къде е?Безсрамницата Жулиета де е?И този стар алкохолик Ромео?
37
И във една от нощите, броениот двама като сребърни монети,аз знам — ще се събудят разярениМонтеки — съюзени с Капулети…Верона ще изтръпне занемялакато китара, стъпкана на прага,и ще прониже дрехата ми бялаТибалтовата шпага!
38
Тибалт ще трябва да умре — защотое страшната ръка на Капулети…Не искам да повярвам, че животаи любовта са врагове заклети!Не искам! И какво, че наранениса нашите души от много болка! —Аз ще ти кажа — ние сме роденида помириме любовта с живота!
39
Ах, колко дълго, дълго сме живелина сцената в различните спектакли!Кога луминесцентните кристализаместиха маслинените факли?И ти — красива в техните сияния —дойде при мене като от безкрая!За щастие ли, или за страдания —не зная!