Читать «Асие» онлайн - страница 3

— Скочи! Хвърли се в кладенеца!

Лютфи се разтрепера. Ето какво направи Мурад. И какво стана? Падна ли, или сам се хвърли? Не само Лютфи, но и войниците не бяха видели, както трябва — ясно беше едно: Мурад беше в кладенеца.

Единият войник вече тичаше към поста да обади на поручика. И почти веднага — как се предават тревожните вести, господ знае! — отвсякъде заприиждаха тичешката хора. Мъже, жени, деца. Българи, турци, татари — цялото население на селото. Ясно, хубаво беше времето, а на Лютфи му се стори, че къщите и саплъците сякаш се снишиха като пред буря, а небето като че се дръпна по-нависоко. Гълъбите от горчивите кладенци се разхвърчаха на голям орляк и сред повечето тъмни крила сегиз-тогиз се превъртяваше някое и бяло.

Гъста тълпа гъмжеше вече около кладенеца. Разправяха, викаха, махаха с ръце — пребледнели, изплашени. Софрата на кладенеца не се виждаше, не се виждаше нищо от него. Над човешките глави се издигаше само зелената китка на върбата, с увиснали надолу вейки. Лютфи, все повече разтревожен, трябваше да отговаря ту на един, ту на други.

Мнозина, особено измежду мъжете, се изредиха да погледнат в кладенеца. Но какво можеха да видят? Нищо. Отначало се виждаха иззиданите стени на кладенеца, после ставаше тъмно и някъде дълбоко се виждаше да лъщи едно търкало вода, голямо колкото една парà. Туй беше всичкото. От Мурада нямаше ни помен.

Още някое време хората викаха високо, разправяха се, после позамлъкнаха и се поуспокоиха. И какво можеха да направят? Трябваше най-напред да дойде поручикът. После да дойде и Кара Хасан, единственият човек, който чистеше тия дълбоки кладенци и се решаваше да се спуща в тях.

Настрана, изморен и отчаян, беше седнал Лютфи. „Какво ще стане сега? — мислеше си той. — Ако се е удавил Мурад, хората няма да пият от кладенеца. Дали се е удавил? Може ли да не се удави?“

Тъкмо за това заговориха наблизо и той даде ухо.

— Аз пък ти казвам, че е жив! — казваше Васил, когото наричаха Звездоброеца.

— Де, де, Василе… — отговаряше му дядо Вичо. — Може ли?

— Аз пък ти казвам, че е жив! — повтаряше Звездоброецът. Той беше възнисък, тантурест човек, с червено лице и посивели коси. В едното си око имаше беличко — с него не виждаше. Когато гледаше с другото си око, имаше обичай да си поизкривява главата, както правят птиците, като че гледа към небето. Затуй го бяха кръстили Звездоброеца.

— Ти, дядо Василе — започна пак той, — не помниш ли?… Касап Османовото момче като падна в кладенеца. Какво стана? Удави ли се? Нищо не му стана. Щом го извадиха — аз бях там, — и хукна да бяга, да не го бие баща му.

Наоколо се засмяха. Дядо Вичо не вярваше:

— Де, де, Василе… Може ли? Чиляка е като камък — пада. Де ще остане жив? Пада — и туйто…