Читать «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956» онлайн - страница 15

Да! Войната се водеше вече от три седмици на територията на Германия и всички добре знаехме: ако момичетата се бяха оказали немкини — нищо не костваше да бъдат изнасилени, че след това и разстреляни, и това би минало почти за геройство; ако бяха полякини или от откараните там наши рускини — тях във всеки случай биха могли да ги гонят и голи из градините и да ги пляскат по бедрата — ей така, колкото да се позабавляват. Но тъй като тази се бе оказала „походно-полева жена“ на началника на контраразузнаването, някакъв тилов сержант бе откъснал злобно на тримата бойни офицери техните пагони, утвърдени със заповед по фронта, да смъкне ордените им, връчени им с решение на Президиума на Върховния съвет — и ето че тези храбреци, изкарали цялата война и помели може би не една линия на вражеските траншеи, сега ги чакаше военен трибунал, който без техния танк сигурно дори нямаше да стигне до това село.

Изгасихме газеничето — и бездруго бе изгорило всичко, което можеше да се диша. На вратата беше изрязан отвор, не по-голям от пощенска картичка, и през него от коридора проникваше слаба светлина. Сякаш обезпокоени, че с настъпването на деня в карцера ще ни стане твърде просторно, натикаха при нас още един — пети. И червеноармейският шинел, и ушанката му бяха съвсем нови. Когато застана срещу отвора на вратата, пред нас се откри чипоносо детинско лице с румени бузи.

— Отде се взе, братле? Какъв си?

— От оттатък — бързо отвърна той. — Шпионин съм.

— Шеги ли си правиш? — изтръпнахме ние. (Да си шпионин, че и сам да говориш за това — такова нещо не са го писали дори Шейнин и братя Тур!)

— Какви там шеги по военно време! — разсъдително въздъхна момъкът. — Как да се върна вкъщи от плен, а кажете де?

Тъкмо бе взел да ни разказва как преди едно денонощие немците го прехвърлили през фронта, за да шпионира и взривява мостове, но той веднага тръгнал да се предаде в най-близкия батальон, а измъченият, капнал за сън батальонен командир все не искал да му повярва, че е шпионин, и все го пращал при медицинската сестра да му даде хапчета — та тъкмо бе взел да ни разказва тая история, ето че ни връхлетяха нови впечатления.

— Излизай по нужда! Ръцете отзад! — провикна се през разтворената врата един дангалак старшина, напълно годен да примъкне дулото на някое 122-милиметрово оръдие.

По целия селски двор вече бяха застанали в кръг автоматчици, охраняващи посочената пътечка около сайванта. Късах се от яд, че някакъв невежа старшина си позволява да командува нас, офицерите, с това „ръцете отзад“, но танкистите си ги сложиха зад гърба и аз тръгнах след тях по същия начин.

Зад сайванта имаше малка квадратна кошара с още нестопен утъпкан сняг — цялото това пространство бе изплескано с купчини човешки изпражнения толкова безредно и нагъсто, че правеше много трудна задачата да намериш къде да стъпиш и клекнеш. Криво-ляво му намерихме колая и приклекнахме на различни места и петимата. Двама автоматчици мрачно насочиха срещу нас — ниско приклекналите, автоматите си, а старшината — не бе минала и минута, рязко ни подкани: