Читать «Арабия» онлайн

Джеймс Джойс

Арабия

Потънала в тишина, понеже беше сляпа, улица „Норт Ричмънд“ се пробуждаше само в часа, когато училището на Христовите братя пускаше питомците си. В слепия й край, отделена от съседите си в квадратен двор, стърчеше пуста двуетажна къща. Другите къщи по улицата със самочувствието, че в тях живеят почтени люде, втренчено се вглеждаха една в друга с невъзмутими кафяви лица.

Предишният наемател на къщата ни, един свещеник, се бе поминал в гостната стая. Във всички стаи, стояли дълго затворени, тежеше душен въздух, а в килера зад кухнята лежаха разхвърляни стари ненужни вестници. Сред тях намерих няколко книги с обложки, чиито страници бяха сбръчкани и влажни: „Абатът“ от Уолтър Скот, „Благочестивият причастник“ и „Мемоарите на Видок“. Последната най ми хареса, понеже листата й бяха съвсем жълти. Посред запустялата градина зад къщата растеше ябълково дърво и няколко буренясали храста, под един от които намерих ръждивата велосипедна помпа на покойния наемател. Той правел много благодеяния: всичките си пари завещал на разни богоугодни заведения, а мебелите в къщата оставил на сестра си.

Щом настанаха късите зимни дни, здрач припадаше още преди да сме привършили с вечерята. А когато се срещахме на улицата, къщите вече мрачевееха. Късчето небе над нас вечно менеше моравия си цвят, а уличните фенери въздигаха към него бледи мъждила. Студеният въздух ни щипеше и ние играехме, докато цялото ни тяло пламваше. Виковете ни отекваха в смълчаната улица. Играта ни водеше през тъмните изпокаляни задни улички, където попадахме под обстрела на туземците от бедняшкия квартал, към задните вратници на тъмните прогизнали градини, където вонеше от бунищата, и тъмните миризливи конюшни, където някой коняр решеше и тимареше своя кон или подрънкваше звънчетата на закатарамената сбруя. Когато се връщахме на улицата, светлината от кухненските прозорци вече изпълваше дворчетата. Видехме ли вуйчо да свива отсам ъгъла, ние се изпокривахме в сянката и го изчаквахме да се прибере. Ако ли пък сестрата на Манган се появеше на входа, за да повика брат си за вечеря, стаени в сянката, ние я гледахме как се взира нагоре-надолу по улицата. Изчаквахме да видим дали ще остане там, или ще се прибере и ако останеше, излизахме от сянката и примирени със съдбата, се запътвахме към Манганови. Тя ни дочакваше и тялото й се очертаваше в светлината на полуотворения входник. Брат й винаги й говореше напук, преди да се подчини, а аз стоях до желязната оградка и я гледах. При всяко движение на тялото роклята й се развяваше и меката й плитка се полюшваше от една страна на друга.

Всяка заран лежах на пода в дневната и наблюдавах нейната врата, като спусках транспаранта на пръст-два от перваза, за да не се виждам отвън. Излезеше ли тя на стъпалата пред входа, сърцето ми трепваше. Изтичвах в антрето, грабвах книгите си и тръгвах подир нея. Държах кафявата й фигура винаги под око и щом наближехме мястото, където пътищата ни се разделяха, ускорявах крачки и я отминавах. Това се повтаряше заран подир заран. Никога не бях говорил с нея, ако не смятам няколко случайни думи, но името й беше властен призив в безумната ми кръв.