Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 8

Една друга практика също води до изопачаване на принципа на вътрешното убеждение и до реконституиране на нещо от порядъка на законовото доказателство, което, във всеки случай, наподобява с някои свои черти начина на функциониране на правосъдието в онзи му вид, в който то бе прилагано през XVIII в. Разбира се, ние виждаме това квази-реконституиране, това псевдо-реконституиране на законовото доказателство не в реконституирането на аритметиката на доказателствата, а във факта, че — противно на принципа на вътрешното убеждение, според който могат да се предоставят всички доказателства, всички те могат да бъдат събрани, но единствено съвестта на съдията, бил той съдебен заседател или магистрат, трябва да ги прецени — някои доказателства сами по себе си имат сила, демонстративно значение, едни от които са по-големи от други — независимо от присъщата им рационална структура. Тогава не в зависимост от рационалната им структура, а в зависимост от какво? Е, от субекта, който ги излага. Така например, полицейските рапорти или свидетелствата на полицаите в съвременното френско правосъдие имат един вид привилегия по отношение на всеки друг доклад или свидетелство, тъй като те са излагани от полицейски служител, който е положил клетва. От друга страна, докладите на експертите — доколкото статутът им на експерти придава на онези, които ги излагат, научна стойност или по-скоро научен статут — по отношение на всеки друг елемент на съдебното доказване също притежават известно предимство. Това не са законови доказателства в онзи смисъл, в който ги е разбирало класическото право още в края на XVIII в., но все пак това са привилегировани съдебни изложения, съдържащи статусни презумпции за истина, които презумпции са им присъщи, в зависимост от онези, които ги излагат. С една дума, това са изложения със следствия за истинност и сила, които са специфични за тях: нещо като над-законност на някои изложения в производството на съдебната истина.

Бих искал да се спра за малко върху това отношение истина-правосъдие, тъй като то, разбира се, е една от основните теми в западната философия. В крайна сметка, едно от най-непосредствените и най-радикалните предположения на всеки съдебен, политически, критически дискурс е, че съществува основна връзка между излагането на истината и прилагането на правосъдието. Обаче в момента, когато институцията, призована да урежда правосъдието, от една страна, и институциите, квалифицирани да излагат истината, от друга страна, накратко казано, в момента, когато се срещат съдът и ученият, в който пресичат пътищата си съдебната институция и медицинското или, по-общо казано, научното знание, в този момент се оказват формулирани някои изложения, които имат статута на истински дискурси, които притежават значително съдебно влияние, но които, обаче, имат странното свойство да бъдат чужди на всички, дори и на най-елементарните правила за формиране на научен дискурс; да бъдат чужди и на правилата на правото и да бъдат, подобно на текстовете, които ви прочетох преди малко, в буквалния смисъл на думата гротескови.