Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 5

Не за пръв път функционирането на съдебната истина не само създава проблеми, но и предизвиква смях. Добре знаете, че в края на XVIII в. (говорих ви за това, струва ми се, преди две години) начинът, по който е било представяно доказателството за истината в наказателната практика понякога е предизвиквал едновременно ирония и критични забележки. Спомняте си за този едновременно схоластичен и аритметичен начин за представяне на съдебното доказателство, на онова, което на времето, в наказателното право на XVIII в., се е наричало законово доказателство, в което била разграничавана цяла йерархия от доказателства, премервани от количествена и от качествена гледна точка. Имало пълни и непълни доказателства, цялостни и половинчати доказателства, съвършени доказателства, полу-доказателства, признаци, спомагателни доказателства. После комбинирали, правели сбор на всички тези доказателствени елементи, за да стигнат до определено количество доказателства, които законът или по-скоро обичаят определяли като необходим минимум за получаване на присъда. Въз основа на този момент, въз основа на такива аритметика, на това пресмятане на доказателствата, съдът трябвало да взема своето решение. И при вземането на своето решение той бил обвързан, поне до известна степен, с тази аритметика на доказателствата. Освен това законодателство, освен законовото дефиниране на естеството и на количеството на доказателствата, освен легитимното формализиране на доказателството, е съществувал принцип, според който трябвало наказанията да се определят пропорционално на количеството събрани доказателства. Тоест не било достатъчно да се каже: Трябва да се стигне до пълни, цялостни и съвършени доказателства, за да бъде определено наказанието. Класическото право постановявало следното: Ако сборът не достига до онази минимална степен от доказателства, въз основа на които може да бъде приложено пълното и цялостно наказание, ако сборът остава в известен смисъл висящ, ако просто имаме три четвърти доказателственост, но не и доказателството в неговата завършеност, това не означава, че не трябва да има наказание. При три четвърти доказателственост, три четвърти наказание; при половин доказателственост, половин наказание. С други думи, човек не може да бъде подозрителен безнаказано. И най-малкият елемент на доказателство или, във всеки случай, известен елемент на доказателство, ще бъде достатъчен, за да доведе до известен елемент на наказание. Тъкмо този начин на прилагане на истината предизвикала у реформаторите в края на XVIII в. — независимо дали у Волтер, Бекария или у хора като Серван или Дюпати, критични забележки и едновременно с това ирония.

На тази система на законово доказателство, на аритметиката на доказателството бе противопоставен принципа на онова, което наричаме вътрешно убеждение; това е принцип, за който днес, когато виждаме как той функционира и каква е реакцията на хората на неговите следствия, имаме впечатлението, че той дава възможност да се осъжда без доказателства. Но, честно казано, в онзи вид, в който бе формулиран и институционализиран в края на XVIII в., принципът на вътрешното убеждение е имал напълно определен исторически смисъл.