Читать «Ангелът на справедливостта» онлайн

Елин Пелин

Ангелът на справедливостта

Едно време имало някъде си един беден и добър човек. Той се трудил от сутрин до вечер да изкара прехраната си и да спечели някоя и друга пара. Но кой знае как, не му вървяло, и той си останал беден, та беден.

Като видял, че няма спасение, той решил да иде в някоя друга земя, дето трудът се цени повече, дето човешката справедливост е по-голяма, та дано там сполучи.

Нарамил човекът торбичката с хлебец на гърба си, взел тояжката в ръка, простил се с близки и приятели и тръгнал на път.

Вървял що вървял, дошъл до една чешма. Като бил вече уморен, той седнал да си почине.

Тук го настигнал един пътник като него, с торба на рамо, с тояжка в ръка.

— Добра стига, побратиме!

— Дал бог добро!

— Що чакаш тук, при чешмата?

— Уморих се от път, та почивам.

— Е, за къде пътуваш, ако бог е рекъл?

— Тръгнах да ида в чужда земя на печалба. Тук е голяма сиромашия, голяма скъпотия. Хората са лоши, несправедливи, лъжат, не доплащат, от надницата отбиват, от труда ти недоволни. Ще ида в друга земя — там може да е по-добре.

— Бог да ти е на помощ — казал вторият пътник. — И мене гони същата неволя. Ако искаш, хайде да станем другари, заедно да отидем в чуждата далечна земя, заедно да работим и заедно да печелим.

— Съгласен съм, приятелю, защо не! С другар е по-лесно и по-добре.

— Така, така, приятелю, и аз виждам, че си добър за другар, но едно нещо ще искам от тебе.

— Какво искаш, приятелю?

— Като вървиш с мене, ще видиш много работи, които страшно ще те учудят. Искам от тебе едно нещо: каквото видиш и чуеш — нито да питаш, нито да разправяш! Съгласен ли си?

— Съгласен съм — казал първият пътник.

— Честна дума?

— Честна дума!

Двамата пътници си подали ръце — и другарството станало.

Тръгнали да пътуват. Вечерта стигнали в един голям град. Като нямало къде да нощуват, вторият пътник казал:

— Аз имам тук един стар приятел, добър човек. Ела да отидем у него.

Те разпитали къде живее тоя човек, намерили дома му и почукали на портите.

Домакинът излязъл. Като разбрал, че са странници, които търсят подслон, още повече като познал приятеля си — много се зарадвал. Приел ги у дома си, нагостил ги, напоил ги, дал им чисти и бели постелки да преспят. На утрото им сложил закуска. Като си тръгнали, турнал им в торбите хляб, сирене и други работи за ядене. Изпратил ги като братя.

Но през нощта, докато били в къщата, вторият пътник отворил долапчето в стаята, дето спали, и откраднал оттам златна чаша.

Първият пътник видял това и много се учудил на неблагодарността на другаря си. Но бил дал дума да мълчи. Затова нищо не рекъл.

На втория ден пътниците стигнали в друг град. Било се стъмнило и трябвало пак да нощуват. Като нямали познати, те се спрели случайно на една голяма порта и почукали.

— Кого търсите? — попитал ги един минувач.

— Странници сме, търсим място да преспим — казал първият пътник.

— Зле сте случили, приятели — рекъл минувачът. — Тук живее най-лошият човек в града. Той никому милостиня не дава. Мъчи работниците си, жена си и децата си. Бие и гони просяците. Заробил е съгражданите си с лихварство…