Читать «Алтайска приказка (Алтайска приказка)» онлайн - страница 2

„Тук е добре да отседна!“ — помислил си Берген.

В този миг през облаците се спуснал на три златни вериги златен дворец. Като птица кацнал в скута на златната планина и разтворил портите си.

Юнакът скочил от коня, пуснал го да пасе и влезнал в двореца. Там намерил богата трапеза с всякакви гозби, а наоколо няма жива душа.

Берген си свалил калпака, окачил лъка на златен пирон. Похапнал, попийнал, а сетне полегнал на златна постеля.

Спал седем дни.

А в това време по златната степ като вихър се носел Кара Мок на тъмносив кон; той предвождал войските на седемдесет и седем хана.

Събудил се младият Берген и се ослушал: сякаш сърдит рояк пчели бръмчат пред двореца. Надзърнал през прозореца — цялата степ била покрита с вража войска.

Откачил Берген златния лък, нахлупил калпака си от черна лисица, застанал на прага и подсвирнал. Тозчас долетял верният му кон, започнал гневно да рие земята с копитата, да цвили високо. Яхнал юнакът коня си и излезнал в степта.

Щом го зърнали, враговете закрещели. Техните остри стрели полетели към Берген.

„Ето я първата битка!“ — помислил си юнакът и се провикнал към Кара Мок:

— Не аз съм дирил войната, Кара Мок! Ти ще отговаряш за пролятата кръв. А да се браня е мое право!

Опънал той златния си лък. Звъннала първата стрела. След нея — втора, трета… Враговете почнали да падат един до друг като покосена трева. Когато Берген сразил цялата войска, се провикнал:

— Хей, Кара Мок! Ако си дошъл да се биеш с мене, излез гърди срещу гърди! Не ми тикай в ръцете тази мърша!

Вкопчили се двамата юнаци.

Залюляла се тайгата, старите лиственици се разцепили на две, белите планински върхове рухнали в морето.

… Били се дванадесет години. Накрай силата на Кара Мок се свършила — не можел вече меча си да вдигне. Берген грабнал смъртния си враг, вдигнал го над главата си и го запокитил през шест планини и през девет реки. После изтрил потта от лицето си и препуснал през златната степ. Насреща му се задали върволици от хора: вървят, привели глави към земята, ръцете им вързани отзад, дрехите им изпокъсани. Зад тях подтичва добитък. Непознат юнак ги гони с камшик — не им дава да спрат да си починат. За стремената на коня му завързани две дечица: отдясно — момченце, отляво — момиченце.

Берген заковал коня си:

— Ей ти! — провикнал се той. — Защо мъчиш хората и добитъка?

Онзи отвърнал:

— Това е плячка, която отнех от моя враг. Сега ги откарвам в стана си.

Вдигнал се на стремената Берген, разпънал юнашки плещи, смръщил врани вежди и се хванал за меча:

— Ако смееш, излез ми насреща!

Втурнали се един срещу друг двамата юнаци. Кипнала страшна битка.

Берген успял да повали своя враг на земята. Отрязал му главата и я запратил през девет снежни планини.

Освободил децата от стремената и развързал ръцете на клетите роби:

— Върнете се в родния си край — рекъл им. — Ако по пътя някой понечи зло да ви стори, кажете, че Берген, синът на юнака Алтън Кан ви е освободил.