Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 13

Има още неща, научи ме Теламон, които нямат място във войнишката раница. Например надеждата. Мислите за бъдещето и миналото. Страхът. Угризението. Колебанието.

В навечерието на битката при Херонея, когато бях осемнайсетгодишен и за пръв път командвах ескадрони от Конницата на хетайрите, с Хефестион обхождахме редиците и се чудехме на това правило на нашия наставник. Как да я кара войникът без надежда? Очакванията на хората ни явно бяха огромни, както и нашите — всъщност не се бяхме спрели пред нищо, за да подхраним мечтите им за слава, богатства и господство над Гърция. Смеехме се с другарите си, както е присъщо на младежите, когато пристигна на кон старшина от щаба. Водеше със себе си писар, който записа завещанието на всеки войник. Никой не искаше да се подпише, естествено.

„Дайте топките ми на Антипатър!“. „Оставете задника ми на войската!“. Тъкмо се канех и аз да дам своя принос, когато Клит Черния ме попита:

— Кой ще получи коня ти, Александре? — Имаше предвид Буцефал, който струваше колкото надницата за десет войнишки живота. Мисълта да се разделя с него ме отрезви. И веднага проумях правилото на Теламон.

Воинът не бива да влиза в битка обезнадежден — тоест лишен от надежда. Обаче трябва да зареже всякакви очаквания — за богатства, слава, даже смърт — и да препусне напълно свободен под гибелната коса, като се остави на онзи изход, който е известен само на боговете. В това няма никаква загадъчност. Всички войници го правят. Трябва. Инак изобщо не са в състояние да се сражават.

Това имаше предвид Теламон, когато изпразни войнишките раници и изкачи снежните върхове, за да покаже на две момчета как хищниците хладнокръвно убиват жертвата си.

Друг път с Хефестион попитахме Теламон дали самообладанието има място в багажа на войника.

— Има — отвърна той, като продължи да кърпи наметалото си, занимание, което бяхме прекъснали с въпроса си. — Понеже самообладанието на воина, на което се възхищаваме, е просто външна проява на вътрешното съвършенство на мъжа. Такива добродетели като търпението, куража и себеотрицанието, които войникът притежава, уж за да побеждава врага, всъщност му трябват за борба с враговете в самия него вечните противници невнимателност, алчност, леност, суетност и така нататък. Когато всеки от нас осъзнае, както е редно, че и ние водим тая борба, установяваме, че воинът ни привлича, както гадателят привлича своя храмов прислужник. Истинският войник всъщност може да победи врага си без нито един удар — само с примера на своята добродетел. Той всъщност може не само да победи тоя враг, но и да го направи свой доброволен приятел и съюзник, а ако пожелае, и свой роб. — Нашият наставник усмихнато се обърна към нас. — Както направих с вас.

Тук се крие ключът.

Може би изходът и за мене, и за войската, е в простите добродетели, които съм научил като малък. Времето изтича. Хората няма да чакат, нито пък тази река.