Читать «Акулите» онлайн - страница 2

Лека-полека нашата сива акула ни е увлякла на двайсет метра дълбочина. Тогава Дюма сочи с пръст надолу. Появявайки се в тъмната синевина, на границата на видимостта, други две акули се издигат бавно към нас. Те са много по-големи — над четири метра. По-източени, по-сини, по-диви на вид. Настаняват се над нас: нямат риби-пилоти.

Нашата стара приятелка сивата акула се приближава към нас, стеснявайки радиуса на кръговете, които описва. Но изглежда все тъй сговорчива. Механизмът, който я караше да се върти около нас като часовникова стрелка, изглежда, действуваше изправно, а пилотите й неотлъчно я следваха. Дотук ние бяхме успели да преодолеем страха си, вече не мислехме за него. Ала появата на двете големи акули безцеремонно ни върна към действителността.

Ние с Дюма отчаяно ровим в паметта си, за да намерим там съвети за плашене на акули. „Жестикулирайте“ — казва един спасител и ние заразмахваме безразборно ръце. Малко ни е срам: сивата не благоволи да се усмихне. „Пратете й струя мехурчета“ — препоръчва един водолаз. Дюма изчаква акулата да мине най-близо до него и духа с всичка сила: акулата не реагира. „Викайте колкото можете“ — съветва Ханс Хас. Викахме до прегракване. Акулата сякаш е глуха. „Таблетки меден ацетат, прикрепени към колана, ще попречат на акулите да се приближат“ — обещава един офицер-инструктор от американската авиация. Сложили сме си по две, а нашата приятелка си плува през медния бульон, без да й мигне окото. Втораченият й поглед ни преценява като жива съвест. Сякаш знае какво иска: времето работи за нея.

Тогава се случва едно ужасно произшествие. Мъничката рибка-пилот, която плува пред муцуната на акулата, напуска поста си и затрепква към Дюма. Тя пърха току пред маската му и моят приятел тръсва глава, като да отпъжда комар. Ала напразно, Дюма се чувствува белязан, той е станал придатък на акулата. Усещам, че моят приятел се доближава инстинктивно до мен. Виждам в обектива как ръката му търси ножа на колана и как го изважда. Зад ножа и камерата — сивата акула се отдалечава малко, сякаш да се засили, и се насочва право отгоре ни.

Смешно е да се бием с нож срещу акула, но е дошъл моментът, в който ножът и камерата са последното ни защитно средство. Без да мисля, аз размахвам камерата като щит, натискам лостчето и снимам животното, което вече се спуска срещу ми. Плоската муцуна непрестанно се уголемява; скоро остава само една огромна паст. Хваща ме яд. С всички сили блъсвам камерата напред и удрям право в муцуната. Чувствувам как водата се раздвижва от силните удари на опашката, тежкото тяло профучава като светкавица и акулата се озовава на четири метра от мен, невредима, безизразна, бавно описваща своя упорит кръг около нас.