Читать «Акробационе» онлайн - страница 4

Пенев се почеса, после запали бавно цигара и каза:

— Ние сега…

— Тройно! — прекъсна го г-н Росси.

Цената за убиване на мечка беше без друго неимоверно висока, а пък това мъжко „тройно“ от страна на решените италианци накара Пенев да си поеме дълбоко дъх, да свие рамене — накрая да ги помоли да си починат до вечерта, пък утре сутринта…

Той не довърши.

— Утре-утре — каза г-н Роси. — Но…

И той не довърши.

Пенев имаше цяла дълга вечер за консултации с когото трябва, за умуване и подготовки.

Работата всъщност не би била толкова сложна, ако в района имаше мечка. Но и Пенев, и горският знаеха отлично, че няма. Те дълго си блъскаха главите заедно, цъкаха с език и попържаха — накрая почти се напиха.

Думата „почти“ за случая е съвършено точна, защото пиян човек не може да изобрети това, което Пенев и горският изобретиха, тъй както едва ли го би изобретил и трезвен.

— Абе, Джоро, ти скоро в града беше ли? — попита Пенев внезапно.

— Онзи ден — каза горският.

— Абе, циркът още ли е там?

— Там е.

— Абе, защо не вземем да ги попитаме колко ще искат за една ог техните мечки, а? Някоя дърта. Някоя, дето ще я бракуват.

Горският се вторачи в своето пряко началство с отворена уста, после се пресегна да го прегърне. Удариха по още едно — от радост, — дигнаха шофьора и тутакси отпътуваха за града.

Циркът си беше на мястото, циркаджиите също — пазарлъкът трая не повече от десет минути. Една от мечките наистина била вече за пенсия — цената се оказа напълно достъпна, приблизително колкото цената на едно шише уиски в кой да е от вечерно действуващите салони на Ню Отани.

— О’кей! — каза човекът от цирка, който предаде животното.

И всичко наистина беше о’кей.

— О’кей! — каза Пенев на италианците сутринта. — Получихме сведенията и разрешението от управата.

— Кои сведения? — попита г-н Росси.

— За района, в който се движи този екземпляр — сви рамене Пенев.

Италианците се спогледаха. Изглежда, им замириса на мечка. На осъществяването на големия им план и на дългите приказки после в Милано.

— Кога можем да тръгнем? — попита г-н Росси.

Пенев отново сви рамене (лесно му беше сега да е спокоен) и каза, че това си било тяхна работа.

Италианците не пожелаха дори да закусят. Очите им светеха. Ръцете им трепереха. Гласовете им отново пресипнаха — този път без никакви песни.

Пенев наистина беше спокоен — когато оставиха с горския мечката под скалния навес в гората, тя веднага си легна и заспа. И въобще през цялото време нямаше вид на животно, което би нервничело за нещо.

— Тръгваме — каза г-н Росси. — Ние просто тръгваме.

Пенев сви рамене за трети път и след малко джипът потегли по каменистия път.

Освен страхотната природа наоколо сега в гърдите на италианците се появи и страхотно вълнение. Защото по един начин изглежда една гора, когато отиваш в нея за гъби, и по друг — когато с пушка тръгваш по следите на мечката.

Пенев даде знак на шофьора да спре и на малката полянка обясни посоката, в която е забелязан зверът. След това той пожела обичайното „наслука“ и като изчака италианците да потънат в гората, седна в джип-ката и се облегна назад със затворени очи. Тежка беше нощта за него и поведението му сега лесно можеше да се обясни. Шофьорът също бе имал силни вечерни емоции — задряма преди самия Пенев.