Читать «Аз съм откровението» онлайн
Мирослав Пенков
Мирослав Пенков
Аз съм откровението
Първо беше главоболието. Ужасяващо, неописуемо, умопомрачително. Кратки нахлувания на тъмнина, замъгляващи погледа му, противен, познат от детството вкус, пропиващ сетивата му, бучене в ушите, стремителен рев на диви, буйни потоци кръв. Но най-безмилостна от всичко беше болката. Дълбока, осезаема, на моменти съвсем абсурдна. Сякаш не е възможна, сякаш присъствието й е незаслужено, сякаш просто не може, не бива да съществува. Натрапчива, непосилна да потъне в забрава, да бъде игнорирана, изтласкана навътре, заличена, отритната. Болка, която изтъкава реалността, която превръща всичко около себе си в мрак, в отчаяние, в омраза. Вътре, тясно, потискащо, ограничено. Болката те смазва, разпилява, погубва.
Ако хроничното главоболие съществува, то точно главата на Слав, беше домът, в който живееше. Натрапчиво и горчиво, всекидневно, равносилно на тежки страдания, превръщащо живота в непрекъснат ад.
— Мислиш ли, че онзи доктор ще ми помогне? — попита жена си в една ужасна утрин. Погледът му бе размътен, косата разчорлена, а тежки землисти кръгове подкопаваха очите му.
— Мога да опитам да отнема болката, скъпи. Да сваря билка или да сложа ръка на челото ти, но моля те — рече тя накрая — не ходи при този човек.
Час по-късно той вече стоеше отпуснат в мекото кожено кресло, а дребничкият доктор клатеше махалото пред затварящите му се очи. Носът на лекаря бе сбръчкан от вълнение, очите му, прилични на бездушни стъкълца, блестяха иззад дебели лупи, а докато говореше устните му потреперваха като изсъхнал портокалов резен, побутван мудно от приспивен вятър.
— Искам от теб, Слав, да следваш внимателно моите инструкции, да ми казваш, всичко, което усетиш и видиш, да бъдеш спокоен и да внимаваш. Бъди изключително предпазлив, защото има врати, които не бива да отключваш. И така… какво виждаш сега? — Гласът на Слав беше несигурен и дрезгав.
— Тъмно е — рече — Съвсем тъмно и тихо. Колкото и да се въртя, не долавям посока.
— Така, Слав, това е добре. А сега двамата с теб ще изчакаме да се появи твоят водач. Твоето вътрешно „Аз“ ще ти помогне да разгадаеше мистерията, да локализираш болката.
— Виждам го — произнесе след кратко чакане Слав — Прилича на мен, но е едновременно по-млад, но и по-стар. Дрехите му сияят, сякаш… са от нежна светлина, сякаш… красиво е!
— Спокойно, Слав, не се вълнувай. Просто следвай стъпките на твоя водач…
— …Сега двамата с него се движим по нещо нежно и чувствено, може би вода, но е малко вероятно. Казва ми, че сме на място извън времето и пространството, че сме на прага на моя мозък.
— Попитай го Слав, ще ти покаже ли болката?
Тишина изпълваше притъмнената стая. Само равномерното дишане на хипнотизирания мъж се открояваше в застоя.
— Казва ми, че болката има много лица. Не го разбирам, докторе. Казва ми, че не всичко е толкова просто, колкото очаквам. Казва ми, че вече е дошло времето да… — той замълча — „Сляза“? Не разбирам точно. Да „сляза“. Че точно за това болката била така нетърпима през последните дни — Слав мълчеше. Само очите му трептяха енергично. Беше като сън, но много по-реално.
