Читать «Аз съм друго нещо» онлайн - страница 2
Фредерик Пол
Тя наистина не причини вреда никому. Вестниците споменаха, че Лари изгубил съзнание — вярно си е. Дойде на себе си след цели шест часа и през целия ден се намираше в някакъв унес.
Посетих го на другата вечер. Много се зарадва.
— Ето че станахме и герои — каза приветливо.
— Лари, ти ми спаси живота.
— Дребна работа, Дик, не си заслужава да говорим за това. Хвърлих се инстинктивно, имахме късмет, нищо повече.
— Според вестниците ти си бил направо страхотен. Всичко е станало толкова бързо, че никой не може да разбере…
— Естествено, никой не може да забележи какво става за стотни от секундата — отвърна той още по-небрежно.
— Но аз успях, Лари.
Мъничките му очички се свиха още повече.
— Аз бях точно между теб и гранатата. Невъзможно бе да се хвърлиш нито покрай мен, нито над мен, нито през мен. И все пак се оказа върху гранатата.
Не обели дума.
— И още нещо, Лари. Тя се взриви просто под теб, взривът буквално те повдигна. Имал си защитна броня, нали?
— Виждаш ли — каза той, след като се изкашля, — фактът, че…
— Да оставим „факта“ на мира, приятелю. Кажи какво стана всъщност.
Той свали очилата си и смутено разтърка очи.
— Не разбирам… — измънка той. — Вестниците пишат, че тя се взривила на няколко…
— Майната им на вестниците, Лари! Разбери, аз стоях до теб, аз видях всичко!
Лари си беше нисък, но никога не е изглеждал толкова дребен, когато свит на кълбо в креслото ме гледаше с такива очи, сякаш бях самата Немезида.
После се разсмя. Разсмя се с такъв детски смях, почти щастлив, че аз трепнах от изненада.
— Е, добре, Дик, по дяволите тая игра на криеница. Аз бях в безсъзнание, а ти си видял всичко… Рано или късно все ще трябва някому да призная. А защо не на теб в края на краищата…
От това, което по-късно узнах, в моите прощални бележки изпускам само една подробност, наистина твърде съществена. За нея никой никога няма да узнае. Във всеки случай не от мен.
— Аз осъзнавам — започна Лари, — че рано или късно ти ще си спомниш за нашите нощни разговори по кафенетата, нашите безкрайни спорове за Бога и световните проблеми. Не си ги забравил, нали?
Не съм. Помня много добре колко безжалостно се подигравах на налудничавите му твърдения и хипотези и колко упорито ги защитаваше той. Една от тях бе особено безумна — веднъж бе започнал да ми доказва, че…
— Ти май тогава твърдеше — започнах аз, като с мъка търсих думите си, — че някога щяло да настъпи време, когато човешкият дух ще овладее… хм… психокинетичните сили… Че някога ние, без да използваме машини, ще можем само със силата на мисълта да пренасяме тялото си мигновено където пожелаем… Изобщо, нямало нищо невъзможно за човешкия дух.
— Господи, колко недозрял съм бил тогава! — възкликна Лари и се замисли.
На мен също ми беше нужно да се съсредоточа.
— Разбира се — каза след малко той, — човешкият дух сам по себе си не може да постигне това. Всичко, което съм ти разправял тогава, са били думи на възторжен мечтател, а не на учен, проверил истинността им експериментално. Но в нещо все пак съм бил прав и то ми помогна да намеря правилното решение. Съществуват някои… да ги наречем технически похвати, с които човек може да насочва мисълта си така… че тя да въздейства върху обикновените физически сили и взаимодействия. Върху онези, които срещаме на всяка крачка. Ако овладее тези похвати, човекът ще победи природата.