Читать «Човекът, който дойде от Америка» онлайн - страница 4

Светослав Минков

Докато ние стояхме с ужасени сърца и чакахме неминуемата експлозия, стандартният човек се надигна от ковчега, отвори очи и се озърна учудено наоколо. Щом ни видя, той се изправи на нозете си и извика на чист български език:

— Добър ден!

— Здравейте! — отговорих му аз и излязох напред. — Позволете ми да ви се представя. Аз съм вашият господар.

Автоматът ме изгледа снизходително от главата до петите и рече:

— Тъй ли се посрещат гости? Защо не сте облечен официално? Къде е букетът от рози?

Тия въпроси ми бяха зададени така рязко и с такова убийствено пренебрежение, че аз се почувствувах изведнъж като амеба.

— Простете ми — казах, като се усмихнах гузно. — Цял ден съм тичал да уредя формалностите около вашето освобождаване и поради тая причина нямах никакво време да се подготвя както трябва, за да ви посрещна с всичката необходима тържественост. До утре пък не исках да чакам, защото вие сам виждате, че тук, в митницата, е съвсем неудобно да пренощува такъв един джентълмен като вас.

— Ах, тъй! Значи аз се намирам в митницата? Отде накъде? Какво означава това? — озъби се роботът и лицето му се сви в зла гримаса.

— Да, вие се намирате в митницата! — извикаха в хор всички митнически чиновници, които се бяха наредили в шпалир пред празния ковчег. — Съгласно закона вие подлежите на обмитяване!

При думата „закон“ стандартният човек сложи ръка на гърдите си като оперен певец, поклони се учтиво и каза:

— На ваше разположение съм, господа! Побързайте само с обмитяването ми, защото тук мирише ужасно на формалин, а тая миризма ми е просто непоносима. Все ми се струва, че се намирам в някаква морга.

Тогава между униформеното общество от оценители започна едно от ония тихи и дълги съвещания, което напомняше тайния съд на инквизиторите от средновековието. Модерните потомци на Торквемада и Педро Арбуец Деспила потънаха в гадание на светата митническа тарифа и всеки от тях се стараеше да прояви по възможност повече жестокост при обмитяването на робота.

— Да го таксуваме като часовник! — предложи един.

— Като радиоапарат! — рече друг.

— Като сметачна машина! — добави трети.

— Като мотоциклет! — извика четвърти.

— Не, да го таксуваме като луксозен автомобил! — намеси се оценителят с алуминиевия медал и веднага след това забъбри като курдисан: — Студебейкър, Буик, Пакард, Хорх, Линколн, Ролс-Ройс…

— Чакайте! Спрете! — извиках аз, понесен от пороя на автомобилните марки. — Вие ще ме разорите с такова голямо мито. Най-сетне съгласете се, че негова милост е направен не от злато, а от желязо.

— Няма значение! — отсече злобно късичкият оценител. — В случая материалът не се взема под внимание. За нас е важна самата същност на предмета, разбирате ли? Предметът, погледнат не като материална субстанция, а като кинетична енергия!