Читать «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)» онлайн - страница 6

Дано да е бил прав. Дадох му пет минути преднина и насъсках кучетата.

А, да, мемоарите ми. Ако скоро не започна да диктувам, капеланът ще каже, че му прималява от глад. Значи искате разказ за убийство? Добре тогава. Ще ви опиша кървава, ужасна смърт. Убийство с въже, с нож, с отрова. Убийство по пладне, когато броди дяволът, или в тъмата, когато мрачен ангел разперва безсмъртните си черни криле. Убийства в двореца, в пълни с плъхове коптори, в селската пустош и по препълнените стъгди². Убийства в тъмници и църкви… Божичко, какво ли не съм видял! Виждал съм убийство по присъда — на онези, които загиват от ръката на палача разчекнати, разсечени на две, хвърлени полуживи върху дръвника, виждал съм изкормените им димящи тела. Сърцето, вътрешностите и гениталиите се отрязват и изваждат, а останалата част от Божието творение се разсича на четири и се слага в кошовете за боклук като студено месо. Виждал съм да варят живи жени в огромни черни казани, а други да оковават и изгарят на кладите в Смитфийлд.

Капеланът се привежда към мен.

— Разкажи им за лабиринта — шепне той.

— За какво говориш? — питам го.

— Ами — проблейва той, — разкажи им защо диктуваш мемоарите си в центъра на лабиринт.

Ще ми се да му кажа да си гледа работата, но забележката му е уместна. Разбирате ли, аз наредих да направят градините в Бърфъм като тези в двореца Фонтенбло, които видях, когато шпионирах за дебелия Хенри в двора на похотливия Франсоа I. Сега лабиринтите са много модерни, макар някога целта им да е била съвсем друга — преди години хората се кълнели да тръгнат на кръстоносен поход, но поради липса на пари или време някои от тях никога не достигнали до Светите земи. Затова светата майка Църква разпоредила да бъдат освободени от обета, ако успеят да намерят изход от хитроумно изградения лабиринт. Естествено, онова, което било замислено като покаяние, скоро се превърнало в мода. Франсоа I обичаше да води в лабиринтите млади девойки и ги извеждаше само след като се поддадяха на похотливите му ласки. Когато проклетникът откри, че съм шпионин, ме заведоха в центъра на лабиринта, насъскаха кучетата по мен и завардиха всички изходи. Нали се сещате, че старият Шалот трябваше да използва и ума, и краката си! (Но това е друга история.)

Както и да е, обичам си лабиринта, той ме предпазва от досадните молби на цяло котило деца, легион роднини и всички останали натрапници. Има и друга причина — по време на престоя ми в европейските кралски дворове се превърнах в заклет враг на няколко тайни общества. Може да съм остарял, но все още се пазя от тихите стъпки на убийците, затова в лабиринта се чувствам на сигурно място. Никой не може да стигне до мен, нито да ме подслушва. А когато застудее и не мога да вдъхвам аромата на розите или да слушам звучната песен на дрозда, се подслонявам в тайната си стая. Все пак моите мемоари са предназначени за поколенията, а не за острия слух на някой таен шпионин.