Читать «Полетът на щъркелите» онлайн - страница 13

В седем и половина вечерта пред мен застана дребен мъж.

— Луи Антиош?

Станах, за да го поздравя, но не извадих ръцете си от джобовете. Впрочем мъжът не ми подаде ръка.

— Жоро Грибински, предполагам?

Той навъсено кимна. Трябва да беше около петдесетгодишен. Носеше жалки дрехи, но нищо не можеше да прикрие блестящите му очи, гордата извивка на устните, благородството на чертите и жестовете му.

Обясних му защо съм в Братислава. Лицето му просветна. Разказа ми, че от повече от двайсет години наблюдава белите щъркели и познава всяко кътче в областта, където могат да се срещнат. На мой ред го информирах за спътника, който щеше да ги локализира.

— Нямам нужда от спътник, за да открия щъркелите. Елате — каза ми той.

Качихме се в шкодата му и потеглихме. Прекосихме вонящи индустриални зони, минахме покрай засети с пшеница и царевица нивя, накрая поехме по каменист черен път, за да стигнем до брега на лагуна със спокойни зелени води. Видяхме чапли, жерави, кани, но не и черно-бели птици. Жоро се намръщи. Отсъствието на щъркелите изглеждаше необичайно. Седнахме на земята и зачакахме. Попитах го:

— Слагате ли пръстени на щъркелите?

— Не, защо? За какво им са? Знам къде гнездят и толкова. Всяка година всеки щъркел се завръща в гнездото си. С математическа точност.

— По време на миграцията виждате ли опръстени птици?

— Разбира се. Дори си записвам номерата им. Както и мястото, деня, часа. Плащат ми за това. Един швейцарец.

— Макс Бьом?

— Точно.

Орнитологът не ми беше казал, че Жоро е един от „часовоите“ му.

— Откога ви плаща?

— От десетина години.

— Защо прави това според вас?

— Защото е луд.

Жоро повтори: „Луд е“, като завъртя показалец на слепоочието си.

— През пролетта, когато щъркелите се завръщат, Бьом ми се обажда всеки ден: „Мина ли еди-кой си номер? А еди-кой си?“ Не е на себе си в такива моменти. През май, когато всички птици преминат оттук, най-после се успокоява и повече не ми се обажда. Тази година беше ужасно. Почти нито един щъркел не се завърна. Мислех, че ще получи удар. Както и да е. Плащат ми и аз върша работата.

Жоро ми вдъхваше доверие. Обясних му, че и аз работя за Макс Бьом, без да му казвам, че швейцарецът е мъртъв. Това ни посближи. За Жоро аз бях французин, човек от Запада, следователно богат и достоен за презрение, фактът, че работим за един и същи човек, го освободи от комплексите му и той започна да ми говори на „ти“. Извадих снимките на щъркелите и го попитах: