Читать «Върколак» онлайн - страница 80

За да посети мястото, където почиваше тялото му — не, не неговото тяло, а тялото на мъжа, чийто ум носеше.

И ако онзи ум все още бе жив — ако двата ума бяха все още живи, — какво общо имаше тялото? То беше обвивка и смъртта му не би трябвало да предизвиква съжаление, а мястото му на покой нямаше значение.

Той бавно се обърна и се насочи обратно към портата. Когато стигна до параклиса, спря и се загледа надолу към града.

Не бе готов да се върне в града, знаеше го — и надали изобщо някога щеше да стане готов. Защото когато отново влезеше в него, трябваше да знае какво ще прави. А той не знаеше. Нямаше никаква представа. Обърна се, изкачи се до параклиса и седна на стъпалата пред него.

Какво щеше да прави сега? Какво му беше останало да направи?

Сега, когато най-после знаеше кой е, нямаше нужда повече да бяга. Вече имаше на какво да се опре, но тази опора нямаше смисъл. Той бръкна в джоба на робата си, извади писмото, разгъна го и отново го препречете:

„Уважаеми господине — това, предполагам, може би е странен и тромав начин да се обърна към Вас. Опитах други възможности и всички те не звучаха добре. Трябваше да се спра на онази, която, макар че може да изглежда официална, поне е почтителна.

Разбира се, вече знаете кой съм аз и кой сте Вие, така че не е необходимо да обяснявам връзката помежду ни, която, доколкото знам, е първата по рода си на тази земя и навярно е малко смущаваща и за двама ни.

Живях с надеждата някой ден да се върнете и двамата да поседим заедно, навярно с нещо за пийване в ръка, и да прекараме някой и друг приятен час в сравняване на впечатленията си. Сега вече изпитвам известни опасения, че може да не се върнете. Тъй като заминахте толкова отдавна, аз се страхувам, че може да се е случило нещо, което да ви попречи да се върнете. Но дори да се върнете, това трябва да е скоро, защото краят на живота ми наближава.

Краят на живота ми, казвам, и все пак това не е съвсем вярно. Краят на живота, разбира се, от физическа гледна точка. Но умът ми ще продължи да съществува в Хранилището на интелект — един ум сред много други, способен да функционира като самостоятелно същество или да оказва сътрудничество като някакъв консултативен съвет с другите умове, които съществуват там.

Приех предложението с известно колебание. Съзнавам, разбира се, честта, която ми е оказана, но въпреки че приех, не съм убеден доколко е разумно и за мен, и за човечеството. Не съм сигурен, че човек може да живее спокойно само като ум и освен това се страхувам, че след време човечеството може да стане прекалено зависимо от натрупаната мъдрост и знания, съдържащи се в така наречената Мисловна банка. Ако ние останем, каквото е положението днес, просто като консултативен съвет, на който да се предлагат за обсъждане и препоръки различни въпроси, Банката може да изиграе полезна роля. Но ако светът на човека някога изпадне в зависимост само от мъдростта на миналото, независимо дали я възвеличава, или отрича, дали и се кланя и пренебрегва мъдростта на своето настояще, ние ще се превърнем в пречка.