Читать «Върколак» онлайн - страница 50

— Как е излетяла майка ти?

— Всичко е наред. Самолетът излетя малко преди обед.

— За Рим този път, нали? С какво ще се занимава — с кино, поезия или нещо друго?

— Този път с кино. Някакви стари филми от края на двайсети век, които някой си намерил.

— Майка ти е интелигентна жена, — въздъхна сенаторът. — Тя обича такива неща, но се страхувам, че на мен не ми допадат. Приказваше нещо да те вземе със себе си. Може би щеше да ти бъде интересно.

— Знаеш, че нямаше — отвърна Илейн. — Ти си един стар мошеник. Вдигаш такъв шум, сякаш се възхищаваш от нещата, които харесва мама, но всъщност изобщо не ти пука за тях.

— Май си права — съгласи се той. — Какво дават по димензиното? Дали ще мога да се събера в кабината при теб?

— Има предостатъчно място, много добре знаеш. И си добре дошъл. Чакам Хорейшо Алджър. Ще започне след десетина минути.

— Хорейшо Алджър — какво е това?

— Предполагам, че би го нарекъл сериал. Продължава безкрайно. Хорейшо Алджър е човекът, който го е написал. Автор е на много книги от края на деветнадесети век, дори от по-рано. Критиците тогава са смятали, че книгите му са боклук, и предполагам, че са били прави. Но много хора са ги четяли и това очевидно означава, че са били привлекателни по някакъв начин. В тях се разказва за едно бедно момче, което успява, въпреки че всичко е против него.

— Звучи ми доста старомодно — рече сенаторът.

— Така е. Но продуцентите и сценаристите са взели всичките му глупави истории и са ги превърнали в социални документи, пропити от доста сериозна сатира. И по великолепен начин са възстановили автентичната обстановка. И не само физическата, но и моралната и обществена обстановка. Разкриват ситуации, които карат кръвта ти да се вледени… Телефонът иззвъня и видео екранът примигна. Сенаторът се надигна от стола и пресече стаята.

Илейн се настани по-удобно. До началото на програмата оставаха още пет минути. И щеше да и е приятно да я гледа заедно със сенатора. Надяваше се нищо да не му попречи да стори това. Като например това телефонно обаждане. Тя отново започна да прелиства страниците на списанието. Зад себе си чуваше тих разговор. Сенаторът се върна в кабината и каза:

— Трябва да изляза за малко.

— Ще пропуснеш Хорейшо.

Той поклати глава.

— Ще го гледам някой друг път. Обади се Ед Уинстън от „Сейнт Барнабас“.

— От болницата? Нещо лошо ли се е случило?

— Не. Но Уинстън изглеждаше разтревожен. Каза, че трябва да ме види. Не искаше да ми каже какво става.

— Не закъснявай много. При тази анкета имаш нужда от сън.

— Ще гледам да не закъснявам — обеща той.

Тя го изпрати до външната врата, помогна, му да се облече, после се върна в дневната.

Болницата? Не и харесваше цялата тази работа. Какво общо би могъл да има сенаторът с една болница? Болниците я изнервяха. Нали днес следобед беше ходила в същата болница. Не и се бе искало, но сега се радваше, че го е сторила. „Бедният човек — помисли си тя, — наистина е попаднал в много заплетено положение. Да не знаеш нито кой си, нито какъв си.“