Читать «Върколак» онлайн - страница 46

И докато лежеше и се чудеше, разбра, че звукът се дължи на триенето на вятъра в материята на дърветата, на шумоленето на листата и на скърцането на клоните, че самите дървета не могат да издават звуци, че те и всички други растения на тази планета, наречена Земя, са живи, но не притежават разум и нямат сетива. И че пещерите са сгради, че хората не са племенни членове, а оформят полови общности, известни като семейства, и че сградата, в която живееше едно семейство, се наричаше дом.

Информацията се стовари върху му като прибой, като огромна вълна, която се извиси над него, погълна го в миг на сляпа паника, а после той изскочи на повърхността и вълната вече я нямаше. Но в ума му, Търсача знаеше това, лежеше цялото знание за планетата, всяко късче информация, което се криеше в ума на Променливия.

„Съжалявам — каза Променливия. — Нямаше време да я поемеш бавно, да се запознаеш с нея и да се опиташ да я класифицираш. Дадох ти я цялата накуп. Сега вече можеш да я използваш.“

Търсача колебливо я подложи на кратко проучване и потръпна от хаотичната купчина, която представляваха данните.

„Голяма част от нея е остаряла — продължи Променливия. — Има много неща, които не знам. Ти имаш тази планета такава, каквато я познавах преди двеста години, плюс онова, което научих, откакто се върнах. Подчертавам, че данните не са пълни и някои от тях вече могат да нямат никаква стойност.“

Търсача се притисна до скалния под на бърлогата. Все още опипваше в мрака и продължаваше да разпъва засичащата мрежа, която беше разпрострял във всички посоки.

Изпълни го усещане за пустота. Носталгия по планетата с носещия се сняг и пясък — и нямаше никакъв начин да се върне на нея. Навярно никога. Беше тук, на това хаотично място с прекалено много живот и опасности, без да знае накъде да се обърне, без да знае какво да прави. Преследван от господстващия вид на планетата, същества, които — сега вече знаеше — бяха по-ужасни, отколкото бе смятал. Коварни, безмилостни и алогични, ако се съдеше по страха и омразата им, подчиняващи се на убийствения порив на вида си.

„Променливи — попита той, — какво е станало с другото ми тяло? Онова, което обитавах преди да дойдете вие хората. Ти хвана онова тяло, спомням си. Какво направи с него?“

„Не бях аз! Не го хванах аз. Не съм направил нищо с него.“

„Недей да опитваш човешките си адвокатски хитрини на мен. Не се измъквай. Знам, че не само ти. Не лично ти, а…“

„Търсачо! — каза Мислителя, — не възприемай този мисловен тон. Тримата сме хванати в един капан — ако е капан. Склонен съм да вярвам, че може да не е капан, а уникална ситуация, която може да се превърне в наше преимущество. Ние споделяме общо тяло и умовете ни са по-близо, отколкото които и да било други някога. И не трябва да се караме, не трябва да имаме противоречия, не можем да си го позволим. Трябва винаги да работим заедно. Трябва да действаме в хармония. Ако имаме противоречия, трябва незабавно да ги решим, не бива да им позволяваме да гноясат.“