Читать «Сенчести души» онлайн - страница 55

Зрителен контакт. Добре тогава. Елена затърси някакво оръжие, например някой стол, но изведнъж откри, че леглото е неочаквано близо зад нея. Сега не разполагаше с богат избор на оръжия. Трябваше да използва всичко, което й бе подръка.

Отпусна се отмаляла на леглото, но не откъсваше очи от лицето на Деймън. Устата му бе подута. Това беше… нечестно. Игривото цупене винаги е било от най-силните оръжия в арсенала на Деймън. Имаше най-красивите устни, които тя някога беше виждала, както мъжки, така и женски. Устните, косата, полупритворените клепачи, тежките мигли, фината извивка на брадичката… не беше честно дори пред момиче като Елена, която отдавна бе престанала да се интересува от онези, които по случайност бяха надарени с необикновена красота.

Но никога не бе виждала тези устни подути, прекрасната му коса толкова разрошена, а миглите му така неспокойно трепкащи, защото той се стараеше да гледа навсякъде другаде, само не и към нея, като се стараеше да не се издава.

— За това ли… за това ли си мислеше, докато отказваше да говориш с мен? — попита го тя, като се постара да звучи колкото можеше по-уверено.

Неочакваната скованост на Деймън изглеждаше безупречна, както при всички останали негови безупречни изпълнения. Разбира се, дори бе престанал да диша. Взираше се в някаква точка насред бежовия килим, който трябваше отдавна да бъде изгорен.

Накрая вдигна към нея огромните си черни очи. Трудно й бе да каже нещо за очите му, защото цветът на ирисите му почти съвпадаше с този на зениците му. Но Елена не можеше да се отърси от впечатлението, че в този миг те бяха толкова разширени, та сякаш бяха изцяло погълнати от зениците му. Как е възможно очи, черни като капан в полунощ, да побират толкова светлина? Сякаш виждаше в тях цяла вселена от звезди.

— Бягай! — тихо й рече Деймън.

Тя усети как краката й се сковаха.

— Заради Шиничи ли?

— Не. Сега трябва да избягаш.

Девойката почувства как бедрените й мускули леко се поотпуснаха. Все пак бе благодарна на съдбата, че точно в този миг не трябваше да доказва, че може да избяга — или поне да се спасява с пълзене. Но остана със стиснати юмруци.

— Искаш да кажеш, че трябва да бягам, защото си гадно копеле? — ядоса се тя. — Да не би отново да си решил да ме намразиш? Забавлява ли те да…

Деймън се извъртя, сковаността му изчезна, заменена от движение, по-бързо, отколкото нейните очи можеха да проследят. Блъсна рамката на прозореца, като почти в последния миг прибра назад юмрука си. Последва силен трясък и още хиляди по-слаби шумове от чупенето на стъклото, което се посипа навън като дъжд от диаманти.

— Това може да… да накара някой да ти се притече на помощ. — Изрече го небрежно, като логично заключение. Отново се извърна от нея, явно не му пукаше за обноските. Леки тръпки разтресоха тялото му.