Читать «Сенчести души» онлайн - страница 2

Отново стисна устни и заговори по-сериозно, зареяла поглед в непрогледния мрак наоколо:

— Много момчета ме наричаха най-ангелското момиче на света. И аз кокетничех с тях. Всъщност просто ги използвах, за да се сдобия с популярност, за забавление, за какво ли не още. Честна съм, нали? Свикнах да гледам на момчетата като на трофейни завоевания. — Замълча. — Но имаше и още нещо. Нещо, за което през целия си живот съм знаела, че ще се сбъдне, но не знаех какво точно е то. Имах чувството, че непрекъснато търся нещо в момчетата, което никога не можех да открия. Никоя от свалките ми или игричките с момчетата не успя да докосне… нещо дълбоко в сърцето ми… докато накрая не се появи едно много специално момче. — Елена спря, преглътна и едва тогава го повтори: — Да, точно така… едно много специално момче. Името му беше Стефан. Но се оказа, че той не е такъв, какъвто изглеждаше, а именно — нормален, но великолепен гимназист с разрошена тъмна коса и очи, зелени като изумруди. Стефан Салваторе се оказа вампир. Истински вампир.

Елена спря, за да си поеме дъх, задавена от чувствата и спомените. Успя да изрече следващите си думи едва след като си пое дълбоко дъх:

— Както и по-големият му брат, прекрасният Деймън.

Прехапа устни смутено. Доста време изтече, преди да продължи:

— Щях ли да се влюбя в Стефан, ако от самото начало знаех, че е вампир? Да! Да! Да! Щях да се влюбя, независимо от всичко останало! Но това промени много неща — промени и мен. — Пръстът на Елена се плъзна по нощницата й. — Разбираш ли, цялата работа е в това, че вампирите доказват любовта си, като си обменят кръв. Е, моят проблем бе… че споделях кръв и с Деймън. Не беше изцяло по мое желание, а защото той постоянно ме преследваше, денем и нощем.

Въздъхна.

— Деймън вечно ми повтаряше, че иска да ме превърне във вампир и в негова принцеса на нощта. Което означаваше, че ме искаше изцяло и само за себе си. Но аз нямах доверие на Деймън, освен ако не ми дадеше честната си дума. Това е едно от най-странните му качества — той никога не нарушаваше думата си.

Елена усети как устните й се извиват в странна усмивка, но сега тя заговори по-спокойно и по-плавно, почти забравила, че диктува на мобилния си телефон.

— Едно момиче, замесено с двама вампири… ами, доста е вероятно да се стигне до сериозни неприятности, нали? Така че може би си заслужих всичко, което ме сполетя. Аз умрях. Не просто „умрях“, както когато ти спре сърцето и после те съживят и ти се завърнеш пак в света на живите, за да им разказваш, че си видял Светлината. Аз отидох при Светлината. Аз умрях. И когато се завърнах сред живите — каква изненада! Бях превърната във вампир.

Деймън беше… мил с мен… или поне така ми се стори, когато за пръв път се събудих като вампир. Може би заради това все още изпитвам… чувства към него. Може би, защото той не се възползва от мен, въпреки че съвсем лесно можеше да го стори.