Читать «Сенчести души» онлайн - страница 150

Не посмя да попита Стефан за това. Вместо това снижи „гласа си“ до най-тихия възможен телепатичен шепот, едва улавян от невроните в тъй чувствителния мозък на Стефан: Според теб какви други практични неща може Деймън да обмисля? Нещо, свързано с проникването в затвора?

— Хм… проникване в затвора? Първото, което ми хрумва, е, че ти трябва да опознаеш маршрута си в този град. Доведоха ме тук с вързани очи, но те не притежават силата да премахват проклятието, тегнещо върху вампирите, и да ги превръщат в хора, така че още разполагам с изострените си вампирски сетива. Бих казал, че този град е приблизително с размерите на Ню Йорк и Лос Анджелис, взети заедно.

— Доста голям град — отбеляза Елена, като се постара да запамети това, което можеше да й потрябва.

— Но за щастие това, което ни интересува, се намира в югозападната му част. Градът би трябвало да се управлява от пазителите — само че те са от Другата страна на това измерение, а демоните и вампирите доста отдавна са осъзнали, че хората се страхуват повече от тях, отколкото от пазителите. Сега се състои от дванадесет до петнадесет феодални замъка или имения, като господарите от всяко имение владеят обширни земи извън града. Там те отглеждат свои уникални продукти и ги продават тук. Например има вампири, които притежават лозя, от които получават гроздето за „Черна магия“.

— Разбирам — рече Елена, която не разбра много за какво й говореше той, освен че стана дума за виното „Черна магия“. — Но това, което интересува всички ни, е как да се доберем до Ши но Ши — до твоя затвор.

— Точно така. Е, най-лесно ще бъде да се намери секторът, обитаван от китсуне. Всъщност Ши но Ши е огромно струпване на сгради, като най-голямата — онази без покрив, макар да е заоблена, може да не успееш да я различиш от земята…

— Онази, която прилича на колизеум? — прекъсна го Елена нетърпеливо. — Докато летях насам, успях да огледам града от птичи поглед.

— Ами това, което прилича на колизеум, наистина е колизеум — усмихна се Стефан.

Той наистина се усмихна! Явно се чувстваше достатъчно добре, за да се усмихва, зарадва се Елена, но не каза нищо.

— За да се влезе и после да се излезе от този прокълнат град, трябва просто да се насочим надолу от колизеума към вратата, водеща назад към нашия свят — заключи Елена. — Но за да те освободим, трябва да открием някои неща, а те вероятно са пръснати в различни части на града. — Опита се да си припомни дали беше споменавала на Стефан за двете половини на лисичия ключ. Ако не му бе разказвала, вероятно щеше да е по-разумно да не заговаря сега за това.

— На ваше място бих наел водач от местните — веднага реши Стефан. — Всъщност нищо не зная за този град, освен онова, което ми разказаха затворническите надзиратели — обаче не съм сигурен дали да им вярвам. Но скромните хора — онези, простосмъртните — вероятно знаят това, което искаш да научиш.

— Това е добра идея — каза Елена. Нарисува невидими шарки с прозрачния си пръст върху гърдите му. Мисля, че Деймън наистина възнамерява да направи всичко, на което е способен, за да ни помогне.