Читать «Отец Креспел в Лабрадор» онлайн - страница 18

— От твоето село ли е този нечестивец? — попита го гневно кърмчията.

— Той е мой поданик.

— А защо ни напусна?

— Като видял болните ви от скорбут другари, се изплашил, че може да пренесе болестта в нашия лагер.

— Прав е бил да си помисли такова нещо — каза отец Креспел. — Но какво означаваха пушечните гърмежи?

— Аз наредих да стрелят, за да ви покажат правилната посока.

— Значи ти си ни помогнал!

— Да, но няма да мога да доведа вашите другари тук. Миналата година моето племе прекара тази болест и ние доста се борихме с нея. Мнозина загинаха.

— Ние искаме само храна, защото умираме от глад, и един водач, който да ни заведе в Минган. Там има французи, които ще се погрижат за другарите ни.

— Ще имате и едното, и другото. Разчитайте на мен. А сега ме последвайте в лагера.

След малко пристигнаха в индианското село, което се състоеше от двадесетина колиби, обитавани от многолюдни индиански семейства.

Индианците посрещнаха добре корабокрушенците, които след повече от четири месеца виждаха нормален човешки живот — храна до насита и сигурен подслон.

Останаха да си починат два дни, а на третия, водени от един индианец, потеглиха за Минган.

За щастие тази малка колония бе все още населена.

Сънародниците им ги приеха много сърдечно.

Същия ден една лодка с шестима моряци, отец Креспел и кърмчията, напълнена с достатъчно храна, потегли, за да помогне на останалите корабокрушенци.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Докато отец Креспел и двамата моряци идваха на помощ на своите другари, положението на страдащите от скорбут ставаше все по-отчаяно.

Провизиите бяха отдавна привършили и скорбутът не пожали нито един от тях. Нямаха никакви сили, за да се дотътрят до лишеите навън. Краката на всички бяха гангренясали, така че никой не можеше вече да си служи с тях.

Тези, които по някакъв начин можеха да се влачат по корем, подаваха на приятелите си вода, като не губеха надежда, че отец Креспел и двамата моряци ще се върнат и ще им помогнат.

Но дните минаваха мъчително, а никой не се появяваше — нито от реката, нито от могилите. Отчаянието завладя клетниците, забравени и от другарите си, и от Бога.

Смъртта се засели в колибата. Двама души издъхнаха в един ден, на следващия — третият, на още по-следващия — поредният…

Бяха останали само четирима души. По-скоро четири живи скелета.

На петия ден, разкъсвани от непоносим глад, изядоха обувките на умрелите си другари… На следващия ден изгризаха и собствените си обувки.

Господи! На какво само бяха заприличали! Неузнаваеми!

На седмия ден след заминаването на другарите им те легнаха между скалите в очакване на смъртта, която беше вече неизбежна.

И все пак някакво смътно предчувствие, че Бог е с тях, ги крепеше и даде сили на едного от тях да се довлече до брега. Щом стигна дотам, той видя приближаването на лодка, но не повярва на очите си. Все пак със сетни сили извика:

— Лодка! Лодка!

Този вик съживи другарите му. Подпомагайки се един друг, те се замъкнаха на брега. Вече нямаше измама. Наистина беше лодка, която бе тръгнала от изток или от Минган.

— Отец Креспел! Той е! Идва да ни спаси! — развикаха се нещастниците.