Читать «Немили-недраги» онлайн - страница 7

— Аз това дебело шкембе, ако го не разпоря като един надут мях, да не ме викат Станчо Дерибеят — викаше един едър момък, като дъвчеше бързо и ожесточено.

— Проклетникът проклети! Не дава счупен бан… остави ни да мрем от глад… ще го изкърмуша, ако ми падне на ръце — викаше друг един чер брадат господин, като държеше застрашително набодката си.

— Чувате ли? Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите… Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях… няма друго спасение — викаше третият, който беше върл читател на Свобода.

— Я го виж — пресече го един друг, — работи, господине, поизпоти се малко, па тогава викай против другите… Като че чорбаджиите за това печелят пари, за да ги изтърсят в пазвата на Петка Мравката!

Петко Мравката се обърна учудено към лицето, което смееше да хвърли тия думи в лицето му.

После каза запалено:

— Аз съм работил и съм се потил в Балкана; аз съм заслужил на народа и съм лял кръв; а тебе да видим… ти тогава продаваше куврици.

Но първият кипна и като изпи чашата си до дъно, каза:

— Дали съм продавал куврици, то аз зная. То не е твоя работа. Но ако искаш, да ти покажа раните си на крака… Не си само ти ходил на бой; но хората не реват като тебе…

Няколко гласа извикаха:

— Димитро̀! Мълчи! Мравката има право… Чорбаджиите са предатели и изедници!

— Всичките да ги изколим! — отвърнаха други.

— Долу чорбаджиите! Да живее народът!

— Да живее комуната! — изрева Спиро Македонски и удари силно с юмрука си по масата.

По онова време комуната беше нещо ново и затова на мода.

А между това чашите с евтиното вино бяха в постоянно движение. Мълвата се увеличаваше. Двама души, които стояха до защитника на чорбаджиите, бяха успели вече от дума на дума, от рязкост на рязкост да се хванат за косите и се давчаха. „Предател! Шпионин!“ — чуваха се викове из борбата. Духът за борба зарази и осталата част от обществото. Едни се застъпиха за Димитрото, който ревеше като опушнат, другите повечето изявяваха негодуванието си против него. Всичките се струпаха.

— Навън! Навън! — викаха много гласове.

— Навън чорбаджийският приятел! — повториха други и няколко жилясти ръце подемнаха омаломощения Димитро̀, за да го сложат на стълбата, сиреч да го изпратят из вратата.

— Ще пушна: пусни ме! — изкрещя Димитрото, като измъкна револвера си.

Това смущение щеше да има по-печална сетнина, ако Странджата да се не бе намесил.

— Стойте! Оставете Димитрото! — викаше той, като разтика освирепелите хъшове.

— Той е мекере! — извика Мравката.

— Не е! — каза Странджата.

— Не е? А какъв е?

— Народен, като вас. Аз го видях в битката… юнак е, нямате право…

— Странджа! — изръмжа Хаджият. — Дето ще се каже, ние сме криви, а той е прав… Ние, разбираш ли? Не щем съдия!