Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 4

Том поклати глава.

— Това не ми харесва.

Филип се взря през счупения прозорец и Том видя как внезапна мисъл озари лицето му.

След миг се прехвърли вътре.

Върнън погледна Том:

— Сега пък какво му стана?

Без да отговори, той последва брат си. Върнън се затътри след него.

В спалнята беше както в цялата къща — липсваха всички произведения на изкуството. И тук цареше същата бъркотия. По пода се въргаляха всевъзможни боклуци, опаковъчна хартия, тиксо, пирони и дървени стърготини, а по килима личаха мръсни стъпки. Том отиде в антрето. Гледката разкриваше още голи стени, където, той помнеше, преди висяха Пикасо, още един Брак и две стели на маите. Нямаше ги, нито следа от тях.

С надигащо се чувство на паника той се осмели да прекоси коридора, като се спря до арката на дневната. Филип стоеше в средата на стаята и въртеше глава, а лицето му беше бяло като платно.

— Хиляда пъти съм му казвал, че ще стане така. Беше толкова безотговорно от негова страна да държи всичко тук. Адски безотговорно!

— Какво? — извика Върнън тревожно. — Какво има, Филип, какво се е случило?

Дрезгавият глас на Филип прозвуча почти като шепот:

— Обрали са ни.

2.

Детектив-лейтенант Хъч Барнаби от полицейското управление на Санта Фе сложи ръка на костеливите си гърди и се облегна в стола. Въздъхна и надигна към устните си чашата с прясно кафе Старбъкс, десетото за деня. Ароматът на горчиво изпечени зърна изпълни ноздрите на кривия му нос, докато гледаше през прозореца самотната топола вън. Един красив пролетен ден в Санта Фе, Ню Мексико, Съединените американски щати, помисли си той, докато наместваше дългите си крайници по-дълбоко в стола. Петнадесети април. Ден за подаване на данъчните декларации. Всички си стояха вкъщи и си брояха парите, отрезвени от мисли за тленност и лишения. Дори престъпниците си вземаха почивен ден.

Той отпи от кафето с върховно удоволствие. Като се изключи плахото звънене на телефона във външния офис, животът беше прекрасен.

До съзнанието му достигна компетентният глас на Дорийн, която вдигна телефона. Отчетливите й гласни преминаваха през отворената врата:

— Бихте ли говорили малко по-бавно, ако обичате?… Сега ще ви дам сержанта…

Барнаби заглуши разговора с шумно сръбване на кафе и опъна краката си към вратата, побутвайки я да се затвори. Отново се възцари благословена тишина. Той чакаше. И то най-после дойде: почукването.

По дяволите онзи телефонен разговор!

Барнаби остави кафето си на бюрото и поизправи отпуснатите си рамене.

— Да?

Сержант Хари Фентън отвори вратата с възбудено изражение на лицето. Фентън не беше единственият, който обичаше скучните дни. Изразът му беше достатъчен за Барнаби, за да разбере, че току-що се е случило нещо важно.

— Хъч?

— Хм-м-м?

Фентън продължи задъхано:

— Бродбент е бил ограбен. Току-що говорих с един от синовете му по телефона.

По лицето на Хъч Барнаби не помръдна и мускул.

— Какво е взето?

— Всичко. — Черните очи на Фентън блестяха възбудено.

Барнаби отпи от кафето глътка, после още една и едва тогава сниши стола си надолу към пода с леко натискане. „По дяволите.“