Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 175

— Слуховете са фалшиви. Аз контролирам Кодекса. От Хондурас той ще дойде право в ръцете ми.

Отново тишина.

— Ние ще се въздържим съзнателно от въпроси около делата ви, професор Клайв, — продължи мъжът. — Но сега у вас са един милион наши долари. Което означава, че сме обезпокоени. Може би слухът не е истина. Много добре. Бих искал обаче обяснение за съществуването на тази информация.

— Ако намеквате, че съм бил небрежен, мога да ви уверя, че не съм казал на никого за това.

— На никого?

— С изключение на колежката ми, Сали Колорадо, естествено.

— А тя?

— Тя е в дълбоката хондураска джунгла. Дори не може да се свърже с мен. Как би могла да контактува с друг? А тя е повече от дискретна.

Тишината около масата се проточи повече от минута. За това ли го бяха карали да бие път чак до Женева? Това не му харесваше. Не му харесваше изобщо. Той не им беше изкупителна жертва, в края на краищата. Изправи се:

— Смятам да изпълня моята част от сделката, това е всичко, което вие, господа, трябва да знаете. Ще получите Кодекса и ще ми платите втория милион. След което вече ще говорим за хонорара за превода ми.

Думите му бяха посрещнати отново с тишина.

— Хонорар за превода? — повтори мъжът с вдигнати вежди.

— Освен ако не възнамерявате да си го преведете сами.

Гледаха го така, сякаш им бе дал да смучат лимон. Що за слабоумници бяха? Клайв презираше бизнесмени като тези тук: необразовани, невежи, които криеха ненаситната си алчност зад изискана фасада на скъпи костюми.

— Във ваш интерес е, професоре, да направите, каквото обещахте.

— Не ме заплашвайте.

— Това е обещание, не заплаха.

Клайв се поклони:

— Приятен ден, господа.

66.

Бяха минали седем седмици, откак Том и братята му се бяха срещнали пред вратите на бащиното си имение — но им изглеждаше като цяла вечност. Най-сетне го бяха направили. Бяха открили гробницата.

— Знаеш ли как да я отвориш? — попита Филип.

— Не.

— Татко трябва да е намерил начин, щом като я е ограбил — обади се Върнън.

Борабей сложи няколко запалени факли в скалните ниши и се приближиха да разгледат заедно вратата. Камъкът беше масивен, поставен в правоъгълния вход, вън от варовиковата скала. Не се виждаше нито ключалка, нито копче или панел, нито пък някакъв скрит лост. Останалата част от скалата около гробницата бе оставена в естественото си състояние, с изключение на множество дупки, пробити в камъка от едната страна на вратата. Том сложи ръка върху една от тях и усети студено течение — по всяка вероятност отдушник към гробницата.

На изток небето изсветля и започна да се развиделява, докато се въртяха около гробницата. Чукаха по вратата, викаха, блъскаха и натискаха, опитвайки се да я отворят. Нищо не се получаваше. Мина повече от час, но вратата си оставаше все тъй неподвижна.

Най-накрая Том каза:

— Така няма да стане. Налага се да опитаме по друг начин.

Седнаха да си починат на един близък дънер. Звездите избледняха и изчезнаха, а небето зад планините стана розово. Беше изумителна гледка — срещу тях, докъдето поглед стига, се виждаха назъбени бели върхове като зъби, които се издигат от зеленото небце на джунглата.