Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 170

Сега единственото, което трябваше да направят, бе да успеят се върнат обратно.

63.

Паянтовият мост се простираше пред Том, люлееше се и тракаше под напора на вятъра, запокитвайки парчета бамбук и лиани в огромната пропаст, която зееше под него. Мъглата бе станала по-плътна и той виждаше едва на двайсет крачки пред себе си. Звукът от водопада отекваше отдолу като далечен рев на разярено животно и с всяка крачка мостът се разлюляваше още по-силно.

Борабей бе тръгнал пръв, Върнън — след него, после Филип. Том се движеше последен.

Те пълзяха странишком по долното въже, Том следваше братята си, движейки се толкова бързо, колкото сигурността позволяваше. Основното въже беше мокро и хлъзгаво от мъглата, усуканите влакна — влажни и изгнили, а много от вертикалните връзки се бяха скъсали и на местата им зееха дупки. При всеки порив отдолу мостът се разлюляваше и изтрополяваше и Том трябваше да спре и да се вкопчи здраво, докато това премине. Той се опита да не гледа напред, а да се съсредоточи на не повече от метър пред себе си. „Едно движение“, каза си той. „Още едно.“

Поредното напречно въже, явно по-изгнило от останалите, направо остана в ръката му и той залитна от ужас, преди да успее да сграбчи друго. Спря, за да даде на сърцето си да се успокои. Като напредваше предпазливо, той започна да проверява всяко въже, подръпвайки го, преди да му се довери. Хвърли поглед напред. Братята му се мержелееха като смътни сенки в призрачната мокра мъгла, обливани от местещата се светлина, хвърляна от силния прожектор зад тях.

По-нататък се измъкнаха на моста, който все по-силно се люлееше и тракаше, бамбукът скърцаше, а въжетата стенеха като живи. Тук, по средата, вятърът духаше много по-силно, възпирайки движението им напред. По едно време внезапният му порив накара моста да се разлюлее като от спазъм. Том не можеше да спре да мисли какво им бе разказал Дон Алфонсо — за бездънната пропаст, за телата, които падат, преобръщайки се отново и отново, цяла вечност, докато накрая се превърнат в прах. Той потръпна и се опита да не поглежда надолу, но докато местеше краката си, сякаш някой го накара да надзърне в зашеметяващото пространство, потопено в мъгла, което се губеше в бездънен мрак. Бяха почти до средата: вече се виждаше къде мостът достига най-ниската точка на кривата и започва да се издига нагоре, за да срещне отсрещната страна на пропастта.

Един особено силен талаз на вятъра разклати за пореден път моста. Том стисна по-здраво. Чу глух вик и видя пред себе си как две парчета изгнило въже политат надолу с въртеливи движения; Филип внезапно се олюля и се вкопчи във въжето със сгъвката на лакътя си, а краката му се замятаха безпомощно над празнотата.