Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 86

Грен го перна през лицето, доволен, че има на кого да излее яда си. Нещастникът се претърколи с жално скимтене. Събратята му се скупчиха над него и го смъмриха строго, че не се радва на ударите, с които го е удостоил господарят. Загубил контрол над себе си, Грен ги разбута встрани.

Ятмур се спусна да му помогне и в същия миг силен удар в лодката ги разпиля по палубата. По главите им се посипаха ситни прозрачни парченца.

Ятмур вдигна едно и го разгледа отблизо. Още докато беше в ръката й, то промени формата си, размекна се и се превърна в течност. Момичето гледаше изумено. Цяла стена от същата материя се издигаше пред лодката.

Едва сега схвана, че се бяха сблъскали с една от онези сенки, които така често пресичаха пътя им.

— Плени ни планина от мъгла — възкликна тя.

Грен бързо се изправи и накара развълнуваните рибари да млъкнат. На носа на лодката се беше отворил процеп, през който се процеждаше тънка струя морска вода. Той се приближи и огледа пробойната.

Топлото течение ги бе блъснало във висока ледена планина, която очевидно се носеше по вълните. Гигантският леден блок бе вдълбан на нивото на водата и именно в тази своеобразна ниша се бе заклещила лодката им. Затова и смачканият й нос се държеше все още на повърхността.

— Няма да потънем — успокояваше Грен Ятмур, — под нас има висок ръб. Само че не можем да използуваме повече лодката. Излезем ли от цепнатината, ще потънем.

И наистина дъното вече се пълнеше с вода, което красноречиво потвърждаваха воплите на рибарите.

— Но какво да правим? — попита Ятмур. — Може би не биваше да напускаме острова с високата скала?

Грен се огледа. Цяла редица от дълги остри зъби бе надвиснала над палубата, сякаш се готвеше да захапе лодката през средата. От тях се стичаха студени капки и падаха по гърбовете и главите на хората. Те се бяха заклещили в ледената паст на чудовището.

— Този леден гигант иска да ни изяде! — обадиха се някои от рибарите, които неспокойно се суетяха. — Настъпи смъртният ни час! — не млъкваха те. — При това ще умрем сред адски студ в противните челюсти.

— Лед! — възкликна Ятмур. — Да! Колко странно е, че тъкмо тумбестите рибари ни казаха какво е това. Грен, това е лед. В блатистите местности на моята родина, близо до Дългата вода, където живеят и рибарите, расте едно цвете, което се нарича блатниче. Понякога тези цветя, които виреят на сянка, си правят лед, за да скрият семената си в него. Когато бях малка, отивах в блатата, за да събирам ледените късчета и да ги смуча.

— А сега тази гигантска ледена капка ще изсмуче нас — подхвърли Грен, докато студената вода се стичаше във врата му.

— Става вече много опасно — обади се гъбата. — Трябва да се махаме. Ако лодката се плъзне надолу по леда, само ти ще успееш да се спасиш, защото никой друг не умее да плува. Измъквайте се оттук заедно с рибарите.

— Добре. Хайде, Ятмур, излез на леда, а аз ще пратя тия глупаци след теб.

Глупаците обаче не искаха да я последват, макар лодката да бе до половина пълна с вода. Наложи се Грен да им се скара остро и те подскочиха като ужилени и се втурнаха презглава напред.