Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 85

Колкото до хората, едни следяха движението й с тревога, други с безразличие. Няколко пъти вече бяха яли и бяха спали, откакто напуснаха острова с голямата скала. Вляво от тях се простираше дълъг бряг, който отдалеч им се струваше скалист и само тук-там се забелязваха дървета. Издигаха се и гористи хълмове.

От време на време между лодката и брега се появяваха малки острови. Покриваше ги странна, нетипична за вътрешността растителност — ту необикновени дървета, ту странни цветове. Трети пък представляваха голи скали. Неведнъж пътниците затаяваха дъх от страх, да не се разбият в тях, но досега поне бяха успели да избегнат опасността.

Вдясно се бе ширнал безбрежният океан. По него се движеха сенки, напълно непознати за Грен и Ятмур.

Макар да бяха свикнали с подчиненото си положение в този свят, хората се чувствуваха потиснати от безутешните и тайнствени обстоятелства, сред които се бяха озовали. На всичкото отгоре се спусна гъста мъгла, която скри от погледа им сушата.

— Никога не съм виждала такава плътна пелена — обади се Ятмур, подпряла се на борда до Грен, който упорито се взираше напред.

— Нито толкова студена — додаде той. — Забеляза ли какво става със слънцето?

Наоколо не се виждаше почти нищо. Единствено грамадното слънце висеше ниско над водата и изпращаше широк ярък лъч към вълните.

Ятмур се притисна до Грен.

— Обикновено е високо над нас — промълви тя. — Сега водата сякаш ще го погълне.

— Гъбо, какво става, когато слънцето изчезне — попита Грен.

— Настъпва мрак — отвърна гъбата. Сетне добави с лека ирония: — Както вероятно сам се увери. Навлизаме във владението на вечния залез и течението ще ни отнесе още по-навътре.

Гъбата говореше сдържано, но Грен потръпна от страх пред неизвестността. Притисна Ятмур още по-силно към себе си и двамата се загледаха в огромното, обвито в мъгла кълбо. В това време една от сенките, които бяха забелязали по-рано, се изпречи пред лодката и я захапа с назъбената си паст. Миг по-късно мъглата се сгъсти и слънцето напълно изчезна от очите им.

— Оо! Ааа! — надигна се вой откъм кърмата, където дебеличките рибари се бяха сгушили сред купчина сухи листа. Те се изправиха и се вкопчиха в Грен и Ятмур.

— Велики господарю, ти, който така често играеш играта на прегръщане! Толкова беди ни сполетяха в този могъщ воден свят. Отдалечихме се много и сега непременно трябва да се върнем.

Дългите им коси лъщяха от полепналата влага, те въртяха очи, кимаха енергично и нареждаха:

— Някакво странно създание глътна слънцето, о, велики пастирю!

— Престанете да скимтите — ядоса се Ятмур. — Ние самите сме не по-малко изплашени от вас.

— Не чак толкова много! — възмутено възрази Грен, който се мъчеше да се отскубне от ръцете им. — Никой не може да се изплаши колкото тях. Та те винаги са обхванати от страх. Изправете се, подути тумбаци! Щом мъглата се вдигне, слънцето ще се покаже.

— Смел и жесток пастир си ти — провикна се единият от рибарите. — Нарочно скри слънцето от нас, за да ни изплашиш, защото вече не ни обичаш. Въпреки че ние с огромна радост приемаме тежките ти юмруци и сме щастливи да изслушаме обидите ти. Ти…