Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 83

— Велики господарю, ти, който имаш толкова здрава кожа и умееш да убиваш. Ти, господарю на преследването и ловуването, виж как бързаме към теб още щом те зърнахме! Колко сме щастливи, че можем да те приветствуваме! Колко сме щастливи, че твоята светлина пълни очите ни! Бързахме към теб, но за беда краката ни поеха в грешна посока, вероятно се объркахме заради дъжда.

Във вътрешността на пещерата все повече очи се отваряха към групата. Грен улови най-близкия дебелак за косите и го изправи на крака. Останалите млъкнаха, очевидно зарадвани, че, макар и за малко, са ги оставили на мира.

— А сега слушайте! — процеди през зъби Грен. Започнал бе да ненавижда тези тъпаци, които събуждаха у него всички инстинкти на грубиян. — Казах ви и преди, че не желая да ви причиня зло. Но трябва да излезете час по-скоро оттук. Тук сте в опасност. Бързо на брега, всички до един.

— Ще ни биеш с камъни…

— Няма значение какво ще правя аз! Правете, каквото ви казвам. Бързо.

В същия миг започна онова, което Грен после щеше да нарече мираж.

Безброй очи се разтвориха.

Времето спря. Целият свят позеленя. На прага на пещерата рибарите, застинали на един крак, сякаш се готвеха да полетят, станаха зелени. Дъждът също позеленя. Всичко наоколо стана зелено и замря неподвижно.

Не само неподвижно, но и някак смалено. Всичко наоколо се сви и отдалечи.

Колко трая този зелен сън, никой не може да каже.

Грен почувствува, че нещо коренно се променя. Никога вече нямаше да изпита страх, да се опитва да достигне рая, света на зелената джунгла. Милион очи му казваха „не“ и го изхвърлиха обратно към света, на който принадлежеше…

Огледа се и видя, че е в същата пещера, разперил ръце и крака, сякаш лети. Беше сам. Хилядите очи наоколо постепенно се затваряха, а зелената музика в душата му стихваше. Почувствува се още по-самотен, след като и скалната кула оттегли присъствието си.

Дъждът продължаваше да вали. Момчето разбираше, че неизбродната вечност, в която се бе озовало преди малко, ще трае само още няколко мига. Времето… каквото и да бе то, бе нещо твърде субективно, нещо характерно само за човешките същества и непознато в растителния свят.

Изненадан от тази своя мисъл, Грен седна.

— Гъбо! — прошепна той.

— Тук съм…

Настъпи дълго мълчание.

Най-сетне гъбата отново се обади.

— Ти имаш мозък, Грен. Ето защо кулата не те прие, не прие нас. Тумбачестите ти приятели са почти толкова безмозъчни, колкото и морското чудовище или птицата. Те бяха приети.

Настъпи отново мълчание.

— Къде бяха приети? — попита Грен. — Виденията бяха толкова красиви…

— Сега е векът на растенията — обади се след време гъбата. — Те никнат и се развиват без разум и мярка. Придобили са всевъзможни разновидности, завзели са всякакви територии, до най-затънтените кътчета. Земята е претъпкана с тях. Къде ли ги няма… безмозъчни, те хвърлят семената си, където им падне, растат безогледно и хаосът става още по-голям. Преди много векове, когато твоите прадеди са владеели планетата, те са знаели как да прочистват цветните лехи в своята градина. Разсаждали са ги, плевели са ги. Природата е изобретила свой собствен градинар: тази функция са поели скалите. Вероятно на много места съществуват такива „чистачи“… които разреждат растителността…