Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 81

Някъде се разнесе отчаян зов, тъжен и провлачен, сякаш предвещаващ края на света. Морското чудовище викаше за помощ, тъй като очевидно не можеше да реши накъде да продължи. Отговорът долетя почти мигновено: отвърнаха му самият остров или скалата.

Той бе странен хриплив звук, който отекна дълбоко от недрата, но изпълни всичко, изсипа се подобно дъжда над сушата и водата, сякаш всеки децибел бе отделна капка и трябваше да бъде възприета поотделно. Разстроена, Ятмур се разплака и се притисна до Грен.

Но заглушавайки нейното ридание, шума на вълните и дъжда, гласа на кулата, се разнесе друг, пресеклив, но не по-малко отчаян вик на ужас, който бързо стихна. В него имаше толкова много молба и упрек, че Грен изобщо не се усъмни кой бе източникът.

— Това са изчезналите тумбаци — възкликна той. — Сигурно са някъде наблизо.

Момчето се огледа безпомощно, бършейки припряно мокрото си от дъжда лице. Дебелите листа на дърветата изливаха сегиз-тогиз насъбралата се дъждовна вода, след което отново се изправяха. Не се виждаше нищо освен гора. Грен стоеше неподвижно. Техните нещастни приятели трябваше да изчакат да спре дъждът. Прегърнал с една ръка Ятмур, той сякаш се бе вцепенил под дървото.

По едно време сивата пелена пред очите му се раздра от пенещи се вълни.

— Онова създание идва, за да ни грабне — промълви Ятмур.

Гиганското чудовище бе стигнало плитчините и сега надигаше снага над повърхността. От грамадната му плоска глава се стичаха истински водопади. Зловещата и тъмна като гроб уста се отвори и затвори. В същия миг Ятмур се отскубна от прегръдката на Грен и пищейки от ужас, побегна в посоката, от която бяха дошли.

— Ятмур! — викна отчаяно момчето.

Той понечи да се затича и да я възпре, но гъбата тутакси парализира крайниците му и той застина в крачка. След миг загуби равновесие и се строполи в мокрия пясък.

— Не мърдай оттук — кънтеше гъбата в главата му. — Очевидно чудовището не гони нас, затова най-разумно е да изчакаме и да видим какво ще стане. Ако стоиш мирно, нищо няма да ни направи.

— А Ятмур?…

— Остави това глупаво дете. Ще я намерим по-късно.

Сред шума на пороя се разнесе неравномерен, протяжен рев. Чудовището се задъхваше. То пълзеше с огромни усилия нагоре по каменистия бряг и беше вече само на няколко метра от Грен. Пелената дъжд го обви в сивкавите си дипли и то, измъчено от непривичната среда, залитащо по неравния склон, приличаше по-скоро на мистично създание, родено от нечие болно въображение.

Много скоро дърветата го скриха от погледа на Грен. Последни се мернаха широките перки и дългата опашка.

— Иди да видиш къде изчезна — нареди гъбата.

— А, не — възрази Грен. Той коленичи и не след дълго целият се покри с кафеникава кал.

— Слушай какво ти казвам! — обади се отново неговата повелителка, която винаги се бе стремила да подчини всичко на своята власт. Макар в началото този индивид да й се бе видял напълно подходящ и многообещаващ, сега й създаваше грижи. И все пак безмозъчни същества като онова, дето напредваше към тях, заслужаваха вниманието й. Преодоляла съпротивата на момчето, гъбата успя да го накара да се изправи.