Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 80

— Скоро ще се озовем там, откъдето тръгнахме — рече Грен, след като установи, че лодката вече се е скрила от погледа му.

— Правилно — проехтя гъбата. — Намираме се на малък остров, Грен.

— В такъв случай не можем да останем да живеем тук.

— И аз така мисля.

— А как ще се измъкнем?

— Както пристигнахме. С лодката. Едно от тези гигантски листа ще послужи за платно.

— Не обичаме лодката и водата.

— Ще ги предпочетете пред смъртта. Няма да можем да живеем тук, Грен. Това е една огромна камара камъни, заобиколена от вода.

Момчето потъна в размисъл и дори не си даде труд да разкаже на Ятмур до какви заключения са стигнали с гъбата. Според него не биваше да вземат решение, докато не открият останалите рибари.

Долови, че момичето все по-често поглежда назад към скалната кула.

— Какво ти става — избухна накрая той. — Гледай в краката си, за да не си счупиш врата.

— Шшшт! — улови го тя за ръката. — Ще те чуе. Тази скала има безброй много очи, с които ни наблюдава.

Той понечи да погледне, но тя го улови и го придърпа зад голям камък.

— Не й давай възможност да разбере, че знаем — прошепна Ятмур. — Надникни оттук.

Момчето я послуша. Погледът му внимателно обиколи сивкавата повърхност, която сега, след като се бе скрило слънцето му, се стори още по-зловеща. След известно време забеляза, че по нея се виждат на равни интервали вдлъбнатини, удивително напомнящи очни кухини, които сякаш го следяха.

— Видя ли? — обади се плахо Ятмур. — Нещо злокобно витае над това място. Досега не забелязахме никакви признаци на живот. Нищо не се движи сред клоните на дърветата, нищо не подскача по брега, нищо не се катери по скалите. Единствено птицата, която сякаш някой погълна. Живи сме само ние, и кой знае още колко време.

Едва изрекла последните думи, и нещо помръдна на върха на скалата. Мрачните очи, вече нямаше съмнение, че са очи, се завъртяха едновременно към морето.

Ятмур и Грен също извърнаха глави в тази посока. Оттам, където се бяха скрили, се виждаше само част от залива, обграден от скалисти брегове. Но въпреки това ясно различиха в далечината някакво едро създание, което се носеше през потъмнелите води към острова.

— Какво ще правим сега! Идва насам. Дали да не се върнем при лодката? — попита разтревожена Ятмур.

— По-добре да стоим тук и да чакаме. Не може да ни е забелязало сред скалите.

— Магическата кула го вика, за да ни погълне.

— Глупости! — презрително подхвърли Грен, който сякаш искаше да убеди не само момичето, но и себе си.

Надничайки иззад скалите, те наблюдаваха като хипнотизирани приближаването на чудовището. Пръските вода, които дигаше, им пречеха да го видят ясно, но от време на време различаваха две големи лопати, които се вдигаха високо, а сетне пореха водата. Струваше им се, че забелязват и очертания на глава, но те бяха твърде размити.

От надвисналите облаци започна да се лее прохладен дъжд, който скри от очите им морското чудовище. Те настръхнаха от студ.

По мълчаливо съгласие Грен и Ятмур напуснаха прикритието си и се шмугнаха сред дърветата, където прилепиха гръб до едър ствол. Дъждът се усили. Известно време не виждаха нищо друго, освен бялата ивица пяна на разбиващите се в брега вълни.