Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 79

— Ще ви чакаме със страх, дори ако трябва преди това да умрем.

— Надявам се.

Грен и Ятмур поеха нагоре по брега. Наоколо цареше тишина. Дори океанът бе притаил плисъка на водите си. Двамата изпитаха отново усещането, че ги следят милиони очи.

И непрестанно се оглеждаха. За тях, деца на джунглата, морето бе необичайно и чуждо. Някои от съществата наоколо не им бяха познати. Не само дърветата, чиито листа бяха по-дебели заради климата, бяха от друг вид, а и скалата зад тях — стръмна и сива, извисила се толкова стръмно нагоре, че всичко наоколо изглеждаше дребно и незначително.

Освен всички тези видими съставки на необичайния пейзаж в него се долавяше и някакво друго напрежение, неназовимо за младежите, но станало още по-натрапчиво след срещата с тумбаците. Тишината на утрото засилваше още повече усещането за несигурност.

Ятмур хвърли разтревожен поглед към гигантската скала. Под сенките на трупащите се облаци тя сякаш щеше всеки миг да се сгромоляса.

Момичето се просна по очи.

— Могъщата скала ще ни смаже! — извика тя и дръпна Грен след себе си.

На свой ред и той погледна нагоре. Зрителната измама завладя и него. Гигантската кула се накланяше неумолимо и заплашваше да се стовари върху тях. Двамата се притиснаха към земята, заровили лица във влажния пясък. Те бяха създания на джунглата и реагираха единствено със страх на необичайното обкръжение.

Грен инстинктивно се обърна за помощ към гъбата, обвила главата и врата му.

— Гъбо, спаси ни! Доверихме ти се и ти ни доведе в това кошмарно място. Длъжна си да ни измъкнеш. Побързай, преди скалата да ни е премазала.

— Умрете ли вие, загивам и аз — изпрати тя посланието си в мозъка на Грен. — Но можете вече да станете. Движат се облаците, а не скалата.

Минаха минута-две, наситени единствено от плясъка на вълните, докато Грен дръзне да вдигне очи, за да се увери в думите й. Нямаше място за съмнение. Никакви скални отломъци нямаше да се стоварят върху беззащитното му тяло. Той се озърна по-смело. Усетила раздвижването на приятеля си, Ятмур проплака отчаяно.

Скалата сякаш продължаваше да се накланя. Момчето събра цялата си смелост и я огледа внимателно.

Гигантската скална маса все така се спускаше към него, но всъщност нищо такова не се случи. Най-сетне той се престраши, откъсна поглед от сивкавата й повърхност и побутна Ятмур.

— Нищо й няма на скалата — рече той. — Да вървим.

Ятмур вдигна пребледнялото си от страх лице, по което личаха червени петна от натъртване. Тя така силно се бе притискала о дребните камъчета и пясъка, че няколко бяха дори полепнали по кожата й.

— Това е магическа скала. Непрестанно пада, но никога не стига земята — промълви момичето най-сетне, след като дълго оглежда каменната маса. — Никак не ми харесва. Има очи, с които ни наблюдава.

Двамата продължиха напред. Ятмур нервно се оглеждаше. Облаците все така прииждаха откъм морето.

Брегът бе дълбоко прорязан, пясъкът често отстъпваше място на гигантски скални плоскости, които джунглата се бе опитала да завладее. Налагаше се да се катерят по тях, като се стараеха да не вдигат много шум.