Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 16

Полека-лека Дафи започна да различава и други предмети. Прекрасна зелена полусфера, обсипана с бели и сини петна, привлече вниманието й. Дали тя не бе някакъв плод? Към сферата водеха множество нишки — сребърни и златни, които пробляскваха на силната светлина. В далечината различи туловищата на два кръстосвача, които й се сториха мумифицирани. Ярки светлинни петна искряха от време на време и причиняваха болка на очите й.

Попаднала бе в царството на боговете.

Дафи не чувствуваше нищо. Обхванала я беше странна скованост, а и тя нямаше никакво желание да помръдне. Вътре в кълбото се долавяше странна миризма. Въздухът й се стори тежък. Всичко бе като в сън. Дафи понечи да отвори залепналата си уста. Извика. Не чу никакъв звук. Прониза я силна болка. Особено отстрани.

Очите й отново се притвориха, ала устата й остана широко отворена.

Кръстосвачът се носеше към Луната подобно на гигантски космат балон.

Едва ли можеше да се каже, че в съзнанието му протича някаква мисловна дейност, и въпреки това в него се оформи, макар и неясна, идеята, че приятното пътуване е твърде краткотрайно. В растителния свят сигурно имаше някакво спокойно място, където грееха и прекрасните топли лъчи…

Вероятно няма да е зле някой ден да понапълни стомаха си и да опита едно пътуване в друга посока…

Множество подобни нему създания висяха над Луната. Мрежите им покриваха цялото пространство наоколо. Това бе тяхна любима база, предпочитана пред Земята, където въздухът бе наситен и крайниците им трудно помръдваха. Като изключим някои хилави същества, представителите на този вид първи откриха това прекрасно място. Те бяха последните господари на сътворението. Най-големите и най-властните, тук те се наслаждаваха на дългия заник на своето превъзходство. Кръстосвачът намали постепенно скорост, вече бе спрял да пуска нишки. Спокойно си проправи път между преплетените мрежи и се насочи към белезникавата зеленина на Луната…

Тук условията бяха много по-различни, отколкото на трудната планета. Многостъблената смокиня не бе успяла да вземе надмощие. В разредената атмосфера и при слабата гравитация тя бе принудена да отстъпи. На нейно място избуяха керевиз и магданоз. Именно сред техните гигантски стволове или стъбла се разположи нашият кръстосвач. Съскайки от умора, той изпусна облак кислород.

След като се настани сред листната маса, гигантското туловище се отри в стъблата. От краката му се изсипа истински дъжд от леки спори, семена, черупки и листа, полепнали там долу, на Земята. Тук бяха и шестте саркофага от огнераждащото растение. Те се изтърколиха и скоро спряха недалеч едно от друго.

Пръв се пробуди Харис, мъжът. Стенейки от неочакваните болки по тялото си, той се опита да седне. Напрежението, което усети върху челото си, му напомни къде се намира. Свивайки колене и ръце, той натисна капака на саркофага си.

В първия миг капакът не поддаде. Но много скоро цялата топка се разтроши на дребни късчета и Харис се претърколи. Силите на сцепление тук, в безвъздушното пространство, не действуваха.