Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 14

Лили-йо откри подходящо място в мрежата и след като се увери, че не се задава кръстосвач, даде знак да оставят кълбетата.

— Трябва да ни помогнете да влезем в топките заедно с душите си — обърна се тя към Тоя, Грен и другите деца. — Ще проверите дали са добре затворени. Сетне ще ги отнесете до нишката и ще ги закачите за нея. Тогава можете да си вървите. Ние отиваме в небето, оставям групата във ваши ръце. Сега вече само вие сте живи!

Тоя се поколеба за миг. Тя бе слабичко момиче, а гърдите й не бяха по-едри от круши.

— Не си отивай, Лили-йо — обади се тя. — Все още имаме нужда от теб и ти добре го знаеш.

— Такъв е обичаят — отсече Лили-йо.

Изрязвайки пролука в своя ковчег, тя се плъзна вътре. С помощта на децата и останалите възрастни се пъхнаха в прозрачните кълбета. По навик Лили-йо провери дали Харис — мъжът — е в безопасност.

Най-сетне се бяха озовали в своите прозрачни затвори. Завладя ги неочаквано спокойствие и мир.

Децата понесоха един по един ковчезите, като непрестанно поглеждаха тревожно към небето. Бяха изплашени. Чувствуваха се безпомощни. Единствено безстрашният Грен сякаш не се смущаваше от нищо и едва ли не изглеждаше щастлив от придобитата свобода. Без да изчака Тоя, сам се разпореди къде да закачат кълбетата.

Вътре в топката Лили-йо усети особена миризма. Постепенно чувствата й се притъпиха. Картината на външния свят започна лека-полека да се замъглява пред очите й и някак странно да се отдалечава. Виждаше се как виси над върховете на дърветата, малко по-встрани от нея, на друга нишка, висяха безпомощно Флор, Харис, Дафи, Хай и Джури. Зърна децата, новата група, които изтичаха да се скрият. Без да се обръщат назад, те се шмугнаха между листата и изчезнаха от погледа й.

Кръстосвачът се движеше високо над Върховете, за да избегне срещи с враговете си. Космосът бе пълен с невидими лъчи, в които той се потапяше и които всъщност го хранеха. И въпреки всичко Кръстосвачът продължаваше да е зависим от Земята за своята прехрана. След дълги дни на вегетативна дрямка той се спущаше надолу и се плъзваше по своите нишки.

Други кръстосвачи висяха неподвижни наоколо. От време на време някой изпускаше голям мехур кислород или тръсваше крак, за да се освободи от досаден паразит. Никой освен тях не бе успял да постигне такава степен на бездействие. Времето нямаше никакво значение за тези гиганти; Слънцето бе тяхно сега и завинаги, до мига, в който се превърне в Нова и изгори всичко, включително и себе си.

Кръстосвачът се спусна, сгрените му от Слънцето крака едва докоснаха дебелата нишка. Той се стовари направо върху листата на клоните. Тук във въздуха живееха неговите врагове — врагове стократно по-малки, стократно по-зли, стократно по-умни. Кръстосвачите бяха жертва на едно от последните семейства насекоми — тигровите оси.

Само тигровите оси можеха да убият един кръстосвач, по своя коварен, безмилостен начин.

През дългите векове, когато радиацията на Слънцето се бе увеличила стократно, растителният свят на Земята бе взел неоспоримо надмощие над останалите живи същества. Успоредно с новото развитие еволюираха и осите. С намаляване на животинските видове те увеличиха и броя, и размерите си. Така с времето се превърнаха в основните врагове на подобните на паяци кръстосвачи. Те нападаха на ята, парализираха примитивните нервни центрове на гигантите и ги оставяха да загинат. Много често тигровите оси снасяха яйцата си в дългите тунели в телата на своите врагове, а когато ларвите се излюпваха, те се хранеха спокойно от живата плът наоколо.