Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 136

— Къде сте, празноглавци? Главите ви са пълни с жаби, щом не разбирате моите предсказания за зелените стълбове. Растежът е симетрия. Смъртта и гниенето са не само гниене, но и нова форма на растеж. Всичко това са различни проявления на един и същи процес, жабешки глави, и процесът на израждане, който ви запрати във вашия зелен кладенец… Губя се в лабиринти — Грен! Грен, като къртица дълбая земята на познанието… Грен, кошмарите! — Грен, призовавам те от стомаха на този рибок. Чуваш ли ме? Аз съм… твоята приятелка гъбата!

— Гъбо!

Изумен, Грен се отпусна на колене. Той гледаше втрещен кафеникавата маса, която обгръщаше главата на содала подобно корона. Содалът отвори полека очи и се втренчи в младежа.

— Грен… Бях почти умряла… Ах, какви терзания на съвестта… Чуй ме, човече, аз, твоята гъба, ти говоря. Държа содала под контрол и използвам възможностите му, така както използвах някога твоите. Такова богатство има в главата му… и като го съчетая с онова, което зная… ето, виждам не само този малък ваш свят, а и цялата вечнозелена галактика…

— Гъбо, ти да не си полудяла? — скочи Грен. — Нима не разбираш в какво положение сме изпаднали. Всички ще бъдем избити, щом бодливите кожи съберат смелост и ни нападнат отново. Какво да правим? Ако наистина си тук и си с ума си, кажи ни какво да правим!

— С ума си съм, въпреки че да си единственото мъдро същество в свят на тъпоумници наистина е лудост… Е, добре, Грен, ще ти кажа. Помощ идва. Погледни нагоре!

От доста време пейзажът бе обвит в тайнствена светлина. Далеч, от недрата на джунглата, се издигаха зелените колони, сега към тях се бе присъединила още една. Те сякаш обагряха ниските слоеве на атмосферата със сиянието си, ето защо Грен не се изненада ни най-малко, когато съзря облаци със зелени отсенки да прорязват небосклона.

От един от тези облаци именно се откъсна кръстосвач. Той се спускаше бавно и очевидно се бе насочил право към планинския хребет, на който стояха Грен и приятелите му.

— Тук ли идва, гъбо? — попита той гъбата.

Макар да нямаше желание да възвръща авторитета на тирана, който доскоро бе живял от собствената му кръв, Грен осъзнаваше, че зависещата сега от содала гъба можеше да им бъде от полза и да не им причини вреда.

— Слиза тук — отговори гъбата. — Скрийте се с Ятмур и бебето, за да не ви смаже, когато кацне. Вероятно идва насам, за да се опраши с умиращия кръстосвач. Щом се приземи, трябва да се качим на него. Налага се да ме пренесеш, Грен, разбираш ли? И тогава ще ти кажа какво да правиш по-нататък.

Докато пълните уста на содала произнасяха тези слова, силен вятър накара да полегне тревата. Косматото тяло над главите им непрекъснато растеше, докато не закри напълно полезрението им. Кръстосвачът бавно се приземи на ръба на скалата, точно над умиращия си събрат. Опря крака, прилични на бойни кули, обрасли целите с мъх. Подраска с тях, докато най-сетне намери опора, и напълно спря.

Грен, Ятмур и татуираните жени се бяха приближили до гиганта и сега го разглеждаха с огромно любопитство. Младежът пусна опашката на содала, за която го бе теглил по земята.