Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 135

Внушителни и безмълвни, може би защото изкачването наистина е било тежко, първата редица бодливи кожи се показаха над билото. Зървайки групата, те спряха, но прииждащите зад тях ги изтикаха напред. Обгърнати с твърдите си пелерини, те бяха оголили зъби и видът им не беше ни най-малко дружелюбен. Неколцина бяха нахлупили смешните си шлемове.

— Някои обещаха да се погрижат за нашите тумбачести — промълви Ятмур. — Казаха им, че ще ги заведат у дома им.

— Как ги познаваш? Те толкова си приличат!

— Онзи старият с жълтите бакембарди и липсващия пръст например. Бих го познала сред много други.

— Какво ще правим? — обади се зад тях Лили-йо, която се бе приближила с някои свои спътници. — Дали няма да ни оставят на спокойствие, ако им позволим да се нахранят с кръстосвача?

Грен не отговори. Пристъпи напред и спря пред онзи с липсващия пръст.

— Нямаме лоши намерения към вас, бодливи кожи. Знаете, че не сме били враждебни и когато живеехме заедно на Големия склон. Водите ли тримата дебелаци, които пътуваха с нас?

Без да продума, жълтокосият се обърна и размени някакви думи със спътниците си. Най-близкостоящите събраха глави и отговориха нещо на лаещия си език. Жълтокосият се обърна след няколко минути и стискаше в ръцете си един предмет.

— Ип, ип, яп! Да, мършави, дебелошкембестите бяха с нас. Ето виж! Дръж това! — и той подхвърли предмета, който стискаше, към Грен.

Пакетът бе така добре увит, че младежът не можеше да види какво съдържа, и тутакси го улови.

Оказа се, че е отрязаната глава на един от техните тумбачести.

Без да се замисли, Грен хвърли главата, извади ножа и се спусна обезумял напред. За части от секундата оръжието му се оказа забито в корема на жълтокосия. Той политна с писък. Грен го сграбчи за сивата лапа с две ръце. Завъртя се на пета и с все сила го запрати оттатък ръба на скалата.

След като виковете на нещастника заглъхнаха, възцари се дълбока тишина, тишина на всеобща изненада.

„Съдбата ни се решава именно в тези няколко минути“, помисли си Грен. Беше така вбесен, че в момента нищо не го интересуваше. Долавяше присъствието на Ятмур, Лили-йо и останалите хора зад себе си, но не ги удостои дори с поглед.

Ятмур се наведе над окървавената топка в краката й. Главата на нейния приятел вече бе поизсъхнала, но въпреки всичко бе страшна. Тя надникна в изцъклените очи и в тях прочете съдбата на тримата тумбачести мъже.

— А бяха толкова мили с Ларен! — въздъхна през сълзи младата жена.

Внезапно около нея се надигна силна глъчка.

Истински ураган от неудържим рев се разнесе така зловещо, че можеше да накара кръвта да замръзне в жилите. Бодливите кожи крещяха, изпълнени със страхопочитание, сетне се обърнаха и побегнаха към своите убежища в света на сенките.

Оглушал от крясъците, Грен се огледа. Лили-йо и спътниците й се бяха отправили назад към умиращия кръстосвач. Ятмур се опитваше да успокои бебето. Покрили главите си с ръце, жените от племето на араблите лежаха проснати на земята.

Най-неочаквано за всички се разнесе и воят на Содал Йе, който бе дошъл на себе си и крещеше гневно. От месестата му уста се отронваха ядни несвързани слова.