Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 131

Опасностите сякаш се трупаха около нашите пътешественици. Ятмур забеляза нова група от дясната им страна, насочила се недвусмислено към тях. Слаб лай, придружен от подвиквания, се носеше над пустата земя. Повече от ясно бе, че са заобиколени от огромна група.

Едва ли не прилепнали о склона, членовете на малката група подтичваха нагоре.

— Ще бъдем в безопасност на върха. Хъп хо! — провикна се содалът. — Оттам до Благодатния басейн е съвсем близо. Хайде, лениво животно, побързай!

Без каквото и да било предупреждение носачът се строполи на земята и повелителят му цопна в калта. Миг-два той лежа по гръб. Сетне удари силно с опашка и започна да ругае нещастника.

Татуираните жени спряха, тази, която носеше кратуната с гъбата, я постави на земята, но нито една не се приближи да помогне на припадналия човек. Единствен Грен се спусна към мършавата фигура. Обърна я по гръб колкото се може по-внимателно. Носачът не издаваше звук. Окото му бе затворено.

Грен се обърна към Содал Йе:

— Защо си се развикал? Нима той не те мъкна на гръб до последния си дъх? Изстиска всичко от него и пак не си доволен! Мъртъв е! Най-сетне свободен! Никога вече няма да те носи!

— Тогава ще ме носиш ти! — заяви содалът без никакво колебание. — Не тръгнем ли веднага, ще ни разкъсат! Чуваш ги, нали? Приближават. Така че не бъди глупав! Ако знаеш какво е добро за теб, накарай жените да ме поставят на гърба ти.

— А, не! Ти ще си останеш тук. Ще се движим много по-бързо без теб. Ти беше дотук.

— Нееееее! — проехтя викът на содала. — Ти не знаеш какво представлява билото на тази планина. Към Благодатния океан има таен път, който само аз мога да намеря. Без мен ще те заловят, това е сигурно. Бодливите кожи ще те спипат!

— Грен, толкова ме е страх за Ларен — обади се Ятмур. — Нека го вземем и да не губим време в разправии.

Младежът се взря в лицето на Ятмур, бледо и неясно на фона на слабите слънчеви лъчи. Той сви юмруци.

— Искаш да ме видиш в ролята на онзи нещастник, така ли?

— Да, искам! Стига да не ни разкъсат! Става дума само за прехвърлянето на планината, нали? Толкова време носи гъбата, без да се оплачеш.

Примирен, Грен се отправи към татуираните жени.

— Така е по-добре — обади се содалът, намествайки се върху плещите на Грен. — Само че дръж главата си наведена, защото така не ми е удобно. А, така! Ще се научиш. Напред, хъп, хо!

Грен се закатери нагоре с наведена глава и превит гръб. До него крачеше Ятмур, а пред тях татуираните жени стъпваха чевръсто. Възбудените викове на бодливите кожи все повече приближаваха. Минаха по протежение на някакъв поток, в чиито ледени води нагазваха от време на време до глезените. Подпираха се по ронливите му брегове и така си помагаха, докато най-сетне стигнат до по-твърда почва.

Ятмур първа забеляза слънчевите лъчи над хребета. Тя се огледа и пейзажът наоколо й се стори много по-приятен и обнадеждаващ. Идващите по петите им бодливи кожи се бяха скрили зад големи каменни блокове.