Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 130

Преди Ятмур да успее да отговори, содалът изрева.

— Нещо приближава! Жени, бързо ме качете върху носача! Ятмур, загаси огъня! Грен, ела при мен и погледни.

Грен се покатери на брега и се загледа в указаната посока, докато жените измъкнаха своя господар и го качиха върху гърба на носача. Въпреки пъхтенето им Грен долови звуците, които вероятно и содалът бе чул: далечен вой и гневен писък. Младежът пребледня.

Съзря около десетина скупчени светлини в равнината, но зловещите звуци идваха от друга страна. Движещите се фигури привлякоха погледа му. Опита се да ги разгледа по-добре, но не успя.

— Виждам ги! — обади се най-сетне той. — Те сякаш светят.

— Значи са холъри. Това е сигурно — човеците животни, за които ви разказах. Насам ли идват?

— Така изглежда. Какво можем да направим?

— Слезте долу с Ятмур и пазете тишина. Холърите са като бодливите кожи, разстроят ли се, могат да станат много досадни. Ще изпратя моята жена във времето, за да разберем какво ще стане.

Повториха цялата пантомима, придружена от грухтящи звуци при изчезването и появяването на жената.

— Жената ни е видяла да се катерим по склона пред нас, очевидно няма да пострадаме. Чакайте тихо и мирно, докато холърите си отидат, после ще продължим. Ятмур да внимава да не се разписка бебето.

Придобили кураж от онова, което им каза содалът, те се облегнаха на крайбрежния склон.

Не след дълго холърите минаха покрай тях в редица на не повече от хвърлей разстояние. Виковете им, които очевидно се очакваше да сплашат обитателите на мрачните земи, ту стихваха, ту се засилваха. Трудно бе да се определи дали подскачат, или куцукат. Движеха се толкова бързо, че им се сториха като призраци в бълнувания на душевноболен.

Макар да бяха обгърнати в белезникава светлина, фигурите им трудно можеха да бъдат ясно различени. Дали това бяха хора наистина? Стана поне ясно колко са високи и слаби малко преди да се спуснат към равнината. Воят им още дълго се носи зад тях.

Грен усети, че трепери и се е вкопчил в Ятмур с бебето.

— Какви бяха тези? — едва промълви тя.

— Нали ти казах, жено, холъри — рече содалът. — Оная човешка раса, принудена да се засели в районите на Вечната нощ. Тия сигурно са били на лов и сега се прибират. Време е и за нас. Колкото по-скоро се махнем от тези планини, толкова по-добре.

Потеглиха отново, но сега Ятмур и Грен съвсем не бяха така безгрижни.

Грен единствен имаше навика да поглежда назад и той пръв забеляза, че светлините, които ги следваха толкова дълго, вече са скъсили разстоянието. От време на време над стихналата равнина до него достигаше странен лай.

— Бодливите кожи стягат примката — рече той на содала. — Следват ни по целия път и ако не сме внимателни, ще ни спипат тъкмо на този склон.

— Не е типично за тях да следват някого толкова дълго. Почти винаги, едва замислили нещо, те тутакси го забравят. Вероятно нещо напред ги привлича — може би богат улов. Така или иначе те са твърде смели в мрака. Не бива да рискуваме да ни нападнат. Хайде, побързайте! Хъп, арабли, хъп, хо!

Факлите обаче ги настигаха. По дългия планински склон светлината огряваше факлоносците. Групата преследвачи беше внушителна.