Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 128

— Не съм казал такова нещо, а и араблите не му викат така. Мозъците им са различни от вашите, дори не са като моя, но когато стигнахме до моста, пазен от бодливите кожи с факела, изпратих една от жените напред във времето, да провери дали ще минем безпрепятствено. Върна се и каза, че всичко ще мине гладко, както и стана. Естествено, това действа само когато наближава опасност. По принцип способността се е зародила като самозащита. Когато Ятмур ни донесе храна за първи път, изпратих жената да провери дали тя не е отровна. Тя се върна от времето и каза, че сме още живи, ето защо не я отказахме. По същия начин постъпих, когато ви видях с бодливите кожи и онези, на които викахте тумбаците. Жената се върна и докладва, че няма да ни нападнете. Както виждате, дори от нещастници като араблите има полза.

Напредваха бавно и мъчително в зеленикавия мрак, водени от стремежа час по-скоро да стигнат светлината над главите. Зърваха от време на време светлините отляво. Бодливите кожи очевидно не се отказваха да ги следват, още повече, че към тях се бяха присъединили и други техни събратя с факли.

Докато содалът разказваше историята на араблите, Грен наблюдаваше с нарастващо любопитство двете жени.

Телата им не бяха покрити с никакви дрехи и той забеляза колко слабо са развити половите им белези. Косите им бяха съвсем редки и окосмяването около половите им органи — оскъдно. Трудно можеше да се определят годините им, но така или иначе те не изглеждаха възрастни; нямаха гърди, бяха с тесен ханш.

Упорито се движеха напред, без особено въодушевление, ентусиазъм, но и без да се бавят. Не поглеждаха назад. Едната носеше върху главата си кратуната с гъбата.

Грен поиска да разбере как е устроено съзнанието на тези жени, какъв е животът им.

— Щастливи ли са араблите? — попита той Содал Йе.

Онзи се изсмя гръмко.

— През ум не ми е минавало да ги попитам такова нещо.

— Ами попитай ги.

— Всички вие направо сте прокълнати с това ваше любопитство — нетърпеливо плясна с опашка содалът. — Отвратителен навик, който доникъде няма да ви доведе. Нямам намерение да задоволявам любопитството ти. А и за прехвърлянето във времето не им е нужна никаква интелигентност, изключително важно е да са съвършено неграмотни, за да не могат да правят никаква разлика между минало и настояще. Араблите нямат способност да говорят. Сдобият ли се с реч, край на прехвърлянето във времето: щом искат да се движат във времето, не бива да говорят. Тъкмо затова са ми нужни две жени, и то именно жени. Обикновено те са по-глупави от мъжете. Едната знае няколко слова, за да мога да й давам наставления, а тя ги предава с жестове на своята спътничка, която при наближаваща опасност знае как да премине напред във времето. Доста неудобна система, но ми спестява много тревоги при пътуване.

— А онзи нещастник, който те носи на гръб? — попита Ятмур.

Содал потрепна, изпълнен с презрение.

— Мързеливо животно — нищо друго! Служи ми от времето, когато беше съвсем млад, но вече е напълно изтощен. Хайде, лениво добиче! Тръгвай, иначе никога няма да стигнем у дома.