Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 124

— Какво ще правим с гъбата? — попита Грен, чийто поглед случайно попадна на кратуната.

— Остави я! — отвърна Ятмур.

— Ще я вземем с нас — обади се содалът. — Моите жени ще я носят.

А жените вече вдигаха своя содал от камъка, за да го качат на гърба на носача, и от напрежение и усилие татуировките им се сливаха с бръчките по телата им. Разговаряха помежду си само с леко ръмжене, макар едната да бе в състояние да произнася едносрични думи, но на език, който Грен не бе чувал. Младият мъж гледаше с нямо удивление сложната процедура по подготовката на странното създание за път.

— От колко време те разнася този нещастник? — поинтересува се той.

— Такава е съдбата на неговата раса и всички се гордеят, че носят на гръб ловците убийци. От малки ги обучават. Не познават, а и не искат да познаят друг начин на живот.

Поеха надолу по склона, като най-отпред вървяха мълчаливите жени. Ятмур обърна поглед назад и видя тъжните тумбачести мъже, които тъжно ги следяха с очи. Тя вдигна ръка и им направи знак да ги последват. Те бавно се изправиха и нерешително пристъпиха напред, плътно притиснати един до друг.

— Хайде де! — подкани ги тя. — Елате с нас, ще се погрижим и за вас.

— Толкова неприятности ни създадоха. — Грен се наведе, вдигна шепа камъни и ги запрати към рибарите.

Улучи единия от дебеланковците по рамото и той, последван от спътниците си, се затича с писък към пещерата.

— Много си жесток, Грен. Не бива да ги оставяме в лапите на онези бодливи кожи.

— Казах ти, че ми дойде до гуша от тях. Много по-добре ще бъдем без тях — и той я потупа по рамото.

Но Ятмур не беше убедена.

Спускаха се по Големия склон. Виковете на рибарите ги следваха още известно време. Никога вече нямаше да ги чуят.

Глава двадесет и пета

Спущаха се надолу по неравния Голям склон, докато сенките на долината не ги погълнаха. Известно време крачеха в тъмнина до глезените, но тя постепенно се издигаше нагоре и накрая, когато слънцето се скри зад билата на хълмовете, напълно ги обгърна.

Морето от мрак, в което сега се движеха, биваше прорязвано от време на време от отраженията на облаците и от честите светкавици.

Потоците от склона се събираха в едно корито и оттам нататък пътят им стана доста труден. Водата бе изровила пръстта и те се стараеха да вървят един след друг по десния скалист бряг на новия, далеч по-широк поток. Внимаваха за всяка стъпка и това ги бавеше. Налагаше се да заобикалят едри, току-що разместени от земетресението, камъни. Освен шумът от стъпките им, наоколо се чуваха единствено ромонът на водата и ритмичното пъшкане на носача.

Не мина много и до ушите им долетя буботене, което им подсказа, че наближават водопад. След дълго взиране забелязаха слаба светлина, която им се стори, че идва от върха на далечна скала. Групата се събра.

— Какво може да е това? — обади се Грен. — Дали не е някакво създание, което обитава в дъното на пещера?