Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 123

— Не плачи — чу той гласа на Ятмур. — Здрави сме. Всички вече сме добре, ти също ще си добре.

Грен се изсмя пресекливо.

— Разбира се, че ще съм добре — съгласи се той. Опита се да изкриви лице в усмивка и я помилва по ръката. — Всичко ще се оправи.

В същия миг падна като мъртъв на земята. Заспа като труп.

Когато Грен се събуди, Ятмур бе заета с Ларен, който крещеше от удоволствие, докато го къпеха в студената вода на планинския поток. Край нея бяха и татуираните жени, които носеха вода, за да поливат ловеца убиец върху камъка. До него с все така вдигнати нагоре ръце стоеше носачът. Нямаше и следа от дебеличките рибари.

Грен се изправи в очевидно по-добро настроение. Лицето му бе подпухнало, но мислите му бяха съвсем бистри. Какво бе тогава треперенето, което го бе събудило? С крайчеца на окото си зърна каменния поток, който се спускаше по склона. По-нататък носеше водите си още по-широк поток.

— Има земетресение — обади се Содал Йе глухо. — Говорих за това и с Ятмур, но я предупредих, че няма защо да се тревожи. Краят на света си върви по план, точно по моето предсказание.

— Имаш силен глас, рибешко лице. Кой си ти?

— Освободих те от оная гъба, готова да те погълне, малки човече, защото аз съм Содал и Пророк на Тъмната страна на планината и всички дебри на планината слушат онова, което казвам.

Грен все още мислеше над думите му, когато Ятмур приближи:

— Толкова дълго спа, откакто гъбата те напусна — рече тя. — Ние също поспахме, а сега да се приготвяме за път.

— За път ли? Къде ще ходим?

— Ще кажа и на теб, както казах на Ятмур — обади се содалът, примигвайки срещу водата, която жените хвърляха отгоре му. — Посветил съм живота си да пътувам из тези планини и да разпространявам Словото за Земята. Настъпи време да се върна в Щедрия басейн, където живеят хората от моята раса, за да събера нови знания. Басейнът се намира на границата на Вечния сумрак. Ако дойдете с мен, оттам ще можете лесно да стигнете до вашата голяма гора. Ще ви бъда водач, а вие ще се грижите за мен по пътя.

Забелязвайки колебанието на Грен, Ятмур рече:

— Знаеш, че не може да останем повече на Големия склон. Дойдохме тук против волята си. Сега, когато имаме възможност да си отидем, не можем да я изпуснем.

— Щом имаш желание, така да бъде, макар че много съм уморен от това вечно странствуване.

Земята отново потрепера.

— Трябва да напуснем планината, ако не искаме тя първа да ни напусне — промълви Ятмур, без да съзнава колко права можеше да се окаже. — Трябва да се опитаме да принудим тумбаците да дойдат с нас. Останат ли, бодливите кожи ще ги унищожат.

— А, не — обади се Грен. — Достатъчно грижи ни създадоха. Нека останат тук тези нещастници. Не ги искам.

— И тъй като те също не желаят да дойдат с нас, въпросът е решен — обади се содалът и плясна опашка. — А сега да вървим, защото не мога да чакам повече.

Никой нямаше кой знае какво да взема. Те бяха същински деца на природата. Подготовката им за път се заключаваше в проверка на оръжието, в събирането на малко храна и един прощален поглед в пещерата, в която се бе родил Ларен.