Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 122

— Сега! — провикна се Содал Йе категорично.

Ятмур протегна кратуната напред над главата на детето. Гъбата тупна на дъното, точно както содалът бе предвидил. Грен се люшна назад, а истинското му отдавна забравено лице се сгърчи от болка. Светли петна играеха пред очите на Ятмур, която чу, че някой изпищя, без да познае собствения си глас, и загуби свяст.

Две планини се сблъскаха с трясък пред очите й подобно на мощни челюсти, щракнали около детето й. Когато дойде на себе си, Ятмур се изправи бързо.

— Значи не си умряла — обади се ловецът убиец. — Ако обичаш, стани и укроти детето си, защото моите жени не могат да се справят.

Беше невероятно, че почти всичко си беше както преди. Само гъбата лежеше на дъното на кратуната, а до нея се виждаше отпуснато лице на Грен. Содал Йе бе на своя камък. Двете жени се опитваха безуспешно да успокоят Ларен. Ятмур се изправи и пое сина си, поднасяйки гръдта си към него, той захапа лакомо зърното и млъкна. Този допир постепенно овладя треперенето й.

Тя се наведе над Грен.

Той извърна лице към нея, усетил допира на ръката й върху рамото си.

— Ятмур — промълви най-накрая той.

Сълзи на слабост изпълниха очите му. По кожата на раменете му, по главата и лицето му там, където пипалата на гъбата бяха пробивали кожата, личаха червени точици.

— Отиде ли си? — попита той, а гласът му си беше вече неговият.

— Ето, виж я. — Със свободната си ръка тя вдигна кратуната, така че той да може да види съдържанието й.

Грен дълго разглежда все още живото създание, което се бе отпуснало и приличаше на изпражнение. Върна се в спомените си назад, към времето, когато гъбата се появи в живота им в горите на Ничията земя, към събитията, които бяха преминали като насън: пътуването през непознати земи, приключенията им и най-вече новите познания, които до този момент не бе подозирал, че носи в главата си.

Знаеше добре, че всичко това се дължи на гъбестото създание, което в момента не бе способно на нищо и приличаше на прегоряла храна; спомни си колко окрилен се чувствуваше, когато за първи път разбра големите си възможности. Едва когато нуждите на гъбата влязоха в противоречие с неговите, нещата се влошиха, което на моменти буквално го влудяваше. Стигна се дотам, че вече собственият му живот се оказа застрашен.

Но всичко бе свършило. Паразитът бе победен. Никога вече нямаше да чуе вътрешния глас, който идваше от гъбата и отекваше в главата му.

В този миг го обзе усещането за самота много повече, отколкото тържествуващото чувство за победа. Той започна бързо и трескаво да се рови в паметта си. Тя все пак ми остави нещо добро, рече си той. Мога да преценявам, мога да заповядвам на мозъка си, помня на какво ме е учила… а то бе толкова много.

Струваше му се, че въпреки бъркотията, която гъбата бе причинила в мозъка му, той сега се бе превърнал от малка локва в истинско живо море. Грен погледна съдържанието на кратуната с известно съжаление.