Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 121

Проехтя трясък на гръмотевица, сякаш някакво гигантско създание даваше знак, че е съгласно с думите му. Ятмур тревожно погледна към слънцето, на което все така стоеше като закачено огненото перо, след което се запъти към тлъстичките си приятели.

Те се въргаляха в прахоляка и калта и си бъбреха безгрижно. Когато влезе в пещерата, единият от тях вдигна шепа пръст и я хвърли срещу нея.

— Преди не идваше в тази пещера, а сега вече е твърде късно да оставаш тук, жестока сандвич жена! А онзи грозен човек риба не е приятна компания, нали? Не искаме да участвуваме в нея. Нещастните тумбачести мъже не те искат тук… иначе бодливите кожи ще те изхрускат.

Тя спря. Яд, разкаяние и страх се надигнаха в душата й.

— Вашите неприятности едва сега започват, ако наистина мислите това, което казахте. Знаете, че винаги съм искала да бъда ваша приятелка.

— От теб идват всичките ни неприятности! Махай се бързо!

Тя заотстъпва към изхода, а оттам към пещерата, където лежеше Грен, и докато се отдалечаваше, виковете на тумбаците я настигнаха. Тя така и не разбра дали съжаляваха за поведението си, или ги беше яд. Недалеч от нея тресна светкавица. Ларен подскочи в ръцете й.

— Лежи си спокойно! — остро му рече тя. — Нищо няма да ти направи!

Завари Грен проснат в дъното на пещерата, където го бе видяла и последния път. Поредната светкавица освети кафявата маска, от която надничаха само очите му. Той не помръдваше.

— Грен!

Момчето все така нито мърдаше, нито говореше.

Трепереща от напрежение, разкъсвана между любов и омраза, тя се наведе нерешително към своя любим и при следващата светкавица махна с ръка пред очите си, сякаш искаше да изтрие нечий образ.

— Грен, ако искаш, ще ти дам бебето.

Най-сетне той трепна.

— Ела да ти го дам навън. Тук е твърде тъмно.

Едва изрекла тези думи, тя се оттегли вън от пещерата. Усети, че стомахът й започва да се бунтува пред трудното решение. Над влажните склонове играеха слънчевите лъчи и те сякаш се изплъзваха изпод краката й. Ловецът убиец все така бе излегнат на своя камък. Край него лежаха вече празните кратуни. Тъжният носач бе с все така високо вдигнати нагоре ръце и забити в земята очи. Ятмур се отпусна тежко на земята с гръб към камъка, полюшвайки Ларен в скута си.

След малко Грен излезе от пещерата.

Бавно, с омекнали колене той приближи до нея.

Младата жена не можеше да разбере от какво се поти така обилно — от топлината или от напрежение. Боеше се да погледне лицето му и стисна очи. Отвори ги едва когато усети, че той е наблизо и се навежда над нея и детето. Момченцето протегна доверчиво ръце към него.

— Разумно момче! — обади се Грен с необикновения си глас. — Ще бъдеш друго, по-различно дете. А аз никога няма да те изоставя.

Ятмур така беше се разтреперила, че всеки миг можеше да изпусне детето. Приклекнал на колене, Грен се беше навел съвсем ниско и тя долавяше стипчивата миризма на гъбата, която се излъчваше от него. Премрежила очи, тя зърна, че гъбата по лицето му започна да се движи.

Увисна над лицето на Ларен и всеки миг щеше да се отпусне върху него. В полезрението й се вместваха и гъбестите спори, и част от големия камък, и една от празните кратуни. Сигурна бе, че всяко поемане на дъх се откъсва с писък от гърдите й, и нищо чудно, че Ларен се разплака. Кафявата маса около лицето на Грен продължаваше да се спуска бавно надолу като твърдо тесто.