Читать «Крадеца на зората» онлайн - страница 17

— Извинявайте. Добре ще е да полегна, ако ме крепиш да се довлека дотам.

— Ей сега — усмихна се Сирендор и му помогна да стане на краката си.

— Богове, сякаш не съм бил на себе си цяла седмица…

— Ти не си на себе си от деня на раждането си.

— Ларн, я ми се разкарай от главата.

— Става, но тогава ще пльоснеш на пода.

— Накарай го да пие горещо сладко питие, и то много — обади се Незнайния, когато двамата се затътриха покрай него.

— Само да не е алкохол.

— Онзи маг от Ксетеск още ли е тук? — смънка Хирад и Незнайния кимна.

— В покоите на Серан — добави Илкар. — Спи. Не е чудно след заклинанията, които направи днес. Няма да си тръгне преди да съм говорил с него.

— Да ми беше позволил да го убия… Незнайния се усмихна.

— Не можех, сам знаеш.

— Ъхъ… Хайде, Ларн, иначе ще се свлека още тук.

Двамата мъже седяха в ниски кресла от двете страни на огнището с отдавна угаснал огън. Нощта бързо обгръщаше Ксетеск, града на една от Школите, посрещаха я запалени фенери, за да пропъдят мрака и да откроят натъпканите с книги рафтове, които покриваха всяка стена в малкия кабинет. На бюрото, подредено с видима прилежност, една-единствена свещ огряваше купчини книжа, разделени с лентички.

Далеч долу Школата притихваше. Късни лекции се провеждаха зад затворените врати, в укрепените помещения на катакомбите се усъвършенстваха и доизпипваха заклинания, но навън звуците замираха.

Извън стените на Школата още имаше движение по улиците на Ксетеск, но с настъпването на същинската нощ и то щеше да спре. Градът съществуваше, за да служи на Школата, която в миналото бе вземала от него тежка дан. Странноприемниците залостваха вратите си и посетителите оставаха в кръчмите до просветляването на хоризонта. Дюкянчетата и занаятчиите, обслужващи онези, които се прехранваха от Школата, спускаха кепенците. В закритите прозорци на къщите нямаше приветливи светлинки.

Закрилниците вече не излизаха от портите на Школата, за да отмъкват жертви за експерименти. Маговете от Ксетеск вече не жертваха свои съграждани в церемонии за поглъщане на мана. Но старите страхове се изкореняваха трудно, още много дълго щяха да пълзят слухове по пазарищата, из които денем цареше блъсканица, а нощем властваше мълчанието.

След свечеряване Школата сякаш пак излъчваше злонравна тишина, лепкав облак от безпокойство и тревога, досущ като мъгла, разстлала се по морския бряг. Безчетните години на кървави ритуали нямаше да бъдат забравени никога. В самите вени на Ксетеск страхът течеше смесен с кръвта и опасенията се разпръсваха чак с новото утро.

Това улесняваше градската стража, която по здрач залостваше портите на единствения град в Балея, защитен отвсякъде с крепостна стена. Стражите обикаляха по пусти улици. Но сега страхът бе само наследство от миналото, нищо не го оправдаваше.

Промяната се налагаше бавно, градът дремеше в застой. Малцина кореняци от Ксетеск заминаха другаде, за да се възползват от свободата, която им дари най-новият Господар на хълма. Това бе първата негова заповед, щом сложиха на плещите му мантията на старши маг в Школата. През дванадесетте години оттогава Стилиан срещаше единствено неохота при раздялата със старите порядки, сякаш хората в неговия град се отдаваха на извратена наслада от страха при срещата с когото и да било. Но ето че неуспехът да промени общата им нагласа и навици можеше да му послужи.