Читать «Крадеца на зората» онлайн - страница 16

Котаракът навираше муцунка в краката му. Дензър плъзна гръб по стената и седна на пода.

— Питам се дали наистина е каквото търсехме — промърмори, докато оглеждаше амулета от всички страни. — Според мен го намерихме, но трябва да се уверя. — Животинчето го зяпаше, но нямаше да намери отговора в очите му. — Сега въпросът е ще ни стигнат ли силите да го направим?

Котаракът скочи под наметалото и се сгуши на топло. Започна да се облизва.

— Да, ще ни стигнат — отговори си сам.

Затвори очи и усети оформящата се около него мана. Този път щеше да му е трудно, но беше длъжен да провери. Свързването на умовете на такова разстояние изцеждаше и тялото, и съзнанието. Знанието и славата си имаха своята цена… ако изобщо му бе съдено да ги постигне.

Погребаха Рас извън стените на замъка и белязаха земята над гроба със знака на Гарваните — простички очертания на птичата глава с уголемено око и разперено над главата крило.

Всички си тръгнаха, уморени и гладни. Но не и Ричмънд. За самотния воин до гроба, коленичил във влагата на ветровитата безлунна нощ, Поменът щеше да продължи до зазоряване.

Щом седнаха около една маса в огромните кухни, Илкар разказа на Талан какво се случи, след като влязоха в прохода между измеренията. И чак тогава Хирад се разтресе.

Взе чашата с кафе, но се опули към своите подскачащи ръце. Течността се плискаше по пръстите му.

— Добре ли си? — разтревожи се Сирендор.

— Де да знам. Май не съм.

Варваринът доближи чашата до устните си, но не успяваше да отпие. Кафето потече по брадичката му. Сърцето блъскаше в гърдите му. По челото му изби пот. Паметта го заливаше с видения за Ша-Каан… и огъня. Пак усещаше жегата и дланите го засърбяха. Накрая стовари чашата на масата.

— В името на земните богове, Хирад, какво ти е?! — сепна се Сирендор.

Варваринът се усмихна. Сигурно му личеше как се е поддал на ужаса.

— Трябва да легнеш — настоя другият Гарван.

— Чакай да се окопитя малко. Не вярвам краката да ме носят точно сега. — Останалите го гледаха, забравили за храната. Той вдигна рамене. — Ами аз дори не вярвах, че те съществуват. Толкова голям… Толкова огромен. И ето го пред мен! — Вдигна трепереща длан към лицето си. — Прекалено могъщ. Не мога…

Млъкна и тръпката мина по цялото му тяло. На масата задрънчаха ножове и чинии. Едва преглъщаше.

— Какво ти каза? — попита Илкар.

— Гласът му гърмеше в главата ми. Говореше за измерения и портали, искаше да знае какво правя там. Ха! Смешна работа… толкова грамаден, а го засягаше с какво съм се захванал аз. Толкова съм дребен, а ми каза, че съм бил силен. — Разтресе се отново. — Щял да ме познае, ако ме намери отново. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Можеше да ме смачка като муха. Да ме помете. Защо не го направи? Ех, ще ми се да си спомня всичко.

— Хирад, започна да се отнасяш — прекъсна го Сирендор. — Мисля, че е по-добре да чуем тази история друг път.