Читать «Крадеца на зората» онлайн - страница 14

— Бяхме в друго измерение. Знаех си, че пропорциите тук изобщо не съответстват.

— Не чак в друго измерение — поправи го Илкар. — По-точно е да се каже, че бяхме между измеренията. — Той приклекна до свлеклия се маг на замъка. — Брей, брей… Серан бил Драконан. — Опипа ръката му, но нямаше пулс. — Уви, мъртъв е.

— И няма да е единственият! — Хирад се хвърли към Дензър. — Да беше се изсулил, докато имаше шанс!

Мечът се появи в ръката му, но Дензър само сви рамене и продължи да гали котарака си.

— Хирад… — Кроткият глас на Незнайния го възпря със своята властност. — Битката свърши. Ако му отнемеш живота сега, ще бъде убийство.

— Неговите дребни лудории погубиха Рас. Можеше и аз да умра. Той…

— Хирад, помни кой си. Имаме кодекс. — Незнайния стоеше до него. — Ние сме Гарваните.

След миг-два варваринът кимна и прибра меча.

— Бездруго — вметна Илкар — ще му се наложи да ни обясни много неща.

— Аз те спасих — намръщи се Дензър.

Преди да се усети, Хирад го награби и го притисна до стената, опрял подлакътник под брадичката му. Котаракът засъска и тутакси се скри.

— Спасил си ме, а? — Варваринът почти навря нос в лицето на мага. — Така ли наричаш това, че за малко не бях препечен с коричка? Незнайния ми спаси живота, а ти го изложи на риск. Достатъчно е, за да те затрия.

— Ама как… — възмути се Дензър. — Отвлякох му вниманието, за да избягаш!

— Само дето нямаше нужда, нали? — Хирад изсумтя, щом видя недоумението в очите на мага. — Слушай, човече от Ксетеск, той беше готов да ме пусне. — Варваринът се отдръпна и Дензър предпазливо опипа шията си. — Ти рискува живота ми, за да откраднеш. Дано плячката си е струвала. — Обърна се към останалите Гарвани и натърти: — Не знам защо си губя времето с този мръсник. Очаква ни Помен.

Алун побутна бележката по масата с трепереща ръка. Друга длан се отпусна върху неговата, силна и успокояваща.

— Опитай да се овладееш, поне знаем, че са живи, значи имаме шанс.

Алун вдигна глава да погледне приятеля си Троун, който трудно се бе наместил на скамейката отсреща — огромно тяло, високо над шест стъпки, могъщи рамене и гръден кош. Резките му черти имаха младежка свежест, вързаната на опашка лъскава руса коса се спускаше по гърба. Зелените, обрамчени в жълто очи гледаха Алун сериозно и угрижено.

Троун завъртя глава и опашката му се показа над рамото за миг, докато оглеждаше кръчмата. По пладне се бе напълнила и гълчавата ту се надигаше, ту звучеше по-приглушено. Маси имаше навсякъде по дъсчения под, а по краищата бяха преградени и ниши, където хората можеха да поговорят в някакво подобие на уединение.

— Какво са написали, Уил? — Гласът на Троун, дълбок и ръмжащ, както се очакваше при такъв гръден кош, пак изтръгна Алун от тежкото униние.

Уил седеше до него — дребен, жилав мъж със светли очи и черна брада. Косата му оредяваше. Подръпна носа си с палец и показалец, веждите му се събраха, докато четеше на глас.

— Не много. „Твоята жена магьосница бе отведена за разпит относно делата на Школата Дордовер. Ще я освободим невредима, ако бъде сговорчива. Тогава ще пуснем и синовете ти. Повече няма да се свързваме с теб.“ — Значи знаем къде е тя — каза третият от групата, чиято помощ бе потърсил Алун.