Читать «Крадеца на зората» онлайн - страница 11
Джеймс Баркли
Варваринът се подсмихна преди да се усети. Умът му отказваше да възприеме това, което се случваше. Въпреки увереността, че говори с твар от преданията, все не можеше да отпъди и приумицата, че е някаква илюзия. Това обяснение изглеждаше по-смислено.
— Един маг. Неговите хора убиха мой приятел. Искаме да го хванем. А ти… видя ли някого? — Положението беше твърде нелепо… — Виж какво, да ме прощаваш, но дори не мога да повярвам, че те има.
Драконът се разсмя или поне Хирад изтълкува така звука. Бумтеше в главата му като прибой край скалист бряг. Варваринът се разтресе и стисна клепачи от болката, която заблъска мозъка му. А после чудовищните зъби се озоваха пред него, а ноздрите издухаха сгорещен въздух в очите му. Хирад се стресна до онемяване, но преди дори да се изуми от бързината на чудовището, то помръдна главата си нагоре и го бутна под брадичката. Хирад се плъзна назад по гладките камъни, накрая спря зашеметен. Подпря се да седне и опипа брадичката си — по дълбоката драскотина имаше кръв.
— А сега, дребно човече, трудно ли ти е да повярваш, че ме има?
— Ами… не бих казал…
— И не би трябвало. Серан вярва, но той не изпълни дълга си към мен. И твоите приятели зад портата… Убеден съм, че вярват.
Гласът на Дракона в главата му зазвуча по-гръмко. Хирад се изправи и прекрачи към звяра, като тръскаше глава в опит да я прочисти от мътилката.
— Е, извинявай. Не исках да те обидя.
Отново усещаше ударите на сърцето си чак в гърлото. Откъм дракона долетя друг звук, може и пак да беше смях, но някак пренебрежителен.
— Ти се усъмни в самото ми съществуване — напомни чудовището. — Бих казал, че си късметлия, защото не се обиждам лесно. Или защото не съм склонен да се усъмня в твоето съществуване.
Варваринът се насилваше да успокои дишането си и да измисли нещо, но не виждаше изход. Оставаше само да научи кога на дракона ще му дотегне тази игра и ще го затрие.
— Така си е. — Хирад сви рамене. — Но те моля да разбереш, че точно теб най-малко очаквах да заваря тук.
— Ааа… — Този път в главата на варварина отекна веселие. — Значи съм те разочаровал. Дали не подобава аз да ти се извиня?
Сега смехът беше по-кротък, някак замислен. Лекичко шумолене стигна до слуха на Хирад, после и едва доловим глас:
— Не реагирай, когато ме чуеш, не казвай нищо. Аз съм Дензър — човекът, когото ти преследваше. Опитвам се да ти помогна. — Кратко мълчание. — Затова кажа ли ти да бягаш, хуквай с все сила. Не спори и не поглеждай назад.
— А сега, дребно човече, задай ми въпрос.
— Какво?
Хирад примига и пак насочи цялото си внимание към дракона. Изуми се, че е могъл да го забрави дори за миг.
— Питай. Сигурно искаш да научиш нещо за мен. Чудовището отдръпна главата си и шията му се изви високо над подобното на хълм тяло.
— Ами добре. Защо не ме уби?
— Защото ти прибра меча и показа, че си различен от другите хора, които съм срещал. Това те прави интересен. Малцина сред хората са интересни.
— Щом казваш… И какво правиш тук?
— Почивам си. Възстановявам се. Тук съм в безопасност. Хирад сви вежди.
— В безопасност от какво?